Емил Калъчев

Разказ

Подир виденията

5.00(1 гласа)

Разказ

Гост

4.95(19 гласа)

Разказ

Най-дългият полет на Полковника

4.92(702 гласа)

Разказ

Деково щастие

4.92(36 гласа)

Виж още

Завръщане

5.00   (1 гласа)
веса, където някога подреждаше сечивата, размести купчините натурии и намери мотика. Знаеше какво ще направи и усети, че му идва сила. Подпря бастуна до зида, съблече палтото, разкопча ризата и хвана мотиката. В туй време чу гласа на Димитричка:

- А, Димо, ти си дошъл? – Радостната изненада на съседката погали изтерзаната му душа. – Пак ли си купихте къщата? Много хубаво сте направили!

- Аз нищо не съм продавал – свъсено отвърна Димо и с все сила заби мотиката.

- Е, много хубаво! – зачурулика Димитричка. – Криво ми бе, га ми казаха, че сте я продали. Откакто се дигнахте, тук всичко опусте.

- Виждам, из буренака никой не е газил – изправи гръб да си поеме дъх.

- А, нявга по нощите дохождат някакви, гюрултия и музика, колкото щеш. Разлайват ми кучето, та не мога да спа. Много се радвам, че си идвате!

Димо не й отговори. Няма време сега за женски приказки, пък и силата не знае докъде ще му стигне. Жената го погледа как млати настървено и каза съчувствено:

- Бая работа те чака! – обърна си да си върви и подвикна: - Като се умориш, ела да похапнеш!

Не знаеше Димо колко време бе въртял мотиката, но когато вече не можеше да я помръдне, разбра, че се е свечерило. “Утре ще продължа” - каза си и се затътрузи към къщата. Спря до чешмата, където криеше резервния ключ. Там си беше – под тухлата. Отвори вратата и влезе. Застоялият въздух, полепнал по стените, го задави. Когато спазмите се укротиха, прекрачи през коридорчето и влезе в предната стая с прозореца към двора. Миндерът си беше там и Димо полегна върху голите дъски. До главата му, забравена в суматохата на пренасянето, висеше снимката на Стойка, обрамчена в бяла рамка. Тя сякаш напълни празната стая и му стана по-спокойно. Като че ли всичко се преобрази, както си е било и нищо не се е променяло. Усмихна се. “Ние със Стойка на тоя миндер...” – споменът го унесе и Димо заспа.

На другата сутрин го намериха, извърнат към стената. Очите му се взираха в портрета, а върху устните трепкаше усмивка. Синът и снахата окаменяха до прага на стаята. Отзад надзърна Димитричка и като закри устни с висулката на забрадката, изхлипа:

- Олелеее, Димо...

Ревна и снахата.

- Тате, защо бе, тате?

Синът мълчеше с прекършен към пода врат.

Тогава Димо повдигна глава и се извърна към тях:

- Не съм умрял – каза, - още не е дошло време за опело.

- Тате, какви ги вършиш? – окопити се синът. – Изкара ни акъла...

Димо се размърда и тежко се надигна.

- Не съм аз – каза. – Друг е свършил тая работа и е наторил бурена с него. Върви там, ще си го познаеш.

Синът млъкна, притихна и снахата, а Димитричка се измуши навън.

- Какво сте ме зяпнали? – сопна се Димо. – Аз... Докато съм жив...

Отпусна се на дъските, скръсти ръце и зачака светлината отвън да разпилее по тавана младата шума на дюлята.

Не дочака.

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021