Емил Калъчев

Разказ

Завръщане

5.00(1 гласа)

Разказ

Подир виденията

5.00(1 гласа)

Разказ

Най-дългият полет на Полковника

4.92(702 гласа)

Разказ

Деково щастие

4.92(36 гласа)

Виж още

Гост

4.94   (17 гласа)

Голяма мъка е – сам посреднощ и буден в леглото. А не е Иван от тия мъже, дето осъмват в размисъл за устройството на света. По го тегли по туй време да бучи семето. Но откакто новият чорбаджия хлопна кепенците на фабриката и ушите иванови утихнаха от ръмженето на машините, утихна и меракът. Надка подбра децата – побягна на село. “За нищо не те бива, кресна, хората пари направиха, теб само за едно те бива.” Гламава женска. Барем да беше казала, както си е – пари окрадоха. И на туй хора ли му викаш? Висяха палци, деряха гърла: “Долу!” Като поутихна, хопааа, защракаха пръсти. Кефска работа – черно минало, сини светли бъднини. Светна му: занапред и дните, и нощите ще бъдат дълги и празни. Шибана работа.

Обръща Иван кълки ту на една страна, ту на друга страна. Очите му парят. Горещото пълзи по гърдите, по корема, по краката – мокри завивката. Дяволът го гали по темето – привиждат му се разни работи. Да речем – промъкне се сега в цеха. Хидравличните преси кротуват и мълчат. Нарамва една и – в мазето. Щрака-трака, щрака-трака – матрица след матрица – що мангизи, що чудо. Надка хвърля мотиката, гизди децата и търчи обратно. Бре, то станало късно. Хайде да си лягаме! И – леглото пълно – тежи.

Пипа Иван от дясна страна – празно. Пипа от лява – нищо. Дюшекът се подръбил – гложди. Става. Лепи лице на прозореца – вятърът мете улицата. Два помияра заклещили задници – подпират с муцуни асфалта. Наоколо цяла сюрия роши козина – търпеливо си чака реда. Мамка й и сватба! Кой ги храни тия гадове? Сърбят го дланите. Дали да запокити саксия? Тъй и тъй сън няма – да разлае квартала.

Тогава откъм кухнята изтрополя. Вятърът ще е. Не, не е вятърът – и шкафът скръцна.

Шибана работа...

Онзи седи прегърбан, усукал врат, не мига. Гипсиран. Иван мижи срещу лампата, диви се на гледката.

- Сега какво – чува, - ще се трепем ли?

- Защо да се трепем? – пита Иван; от ходилата до гърлото пробяга хлад.

- Ами, не си ме канил – казва и се изправя.

- Щом си дошъл...

- Е, ще си ида. На кутсуз ми е тая вечер.

- Щом си дошъл – повтаря Иван, - по-добре да пийнем. Все едно си ми гостенин.

Онзи мърда вежди.

- Ей, градски, какво си намислил? Номер ли ми погаждаш? – очите му стрелкат змийчета.

- Намислил съм.

- Е, и? – онзи опъва лице, озърта се.

- Да полеем сватбата! – казва Иван.

- Каква сватба? Не ми мирише тука на сватба.

- Мирише.

- Мирише... Има ги, говорят за сватба – мислят за брадва.

- Има ги – съгласява се Иван. Повдига глас: - В шкафа има троянска препечена. Изкарай я! – Затътря крака към масата.

- Аз да го кажа, пък ти, каквото решиш – кълве с очи Онзи; не се помайва, пъха глава в шкафа...

Седят един срещу друг. Оглеждат се в чашите. “Така - по-бива! – мисли си Иван. - Друго е да имаш Гост!”

- Наздраве! – казва Онзи; стъклото звъни, стаята веселее. – Изглеждаш ми хубав човек.

- Няма лошо – отвръща Иван; отвътре го

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020