Деково щастие

Една нощ, както си лежаха будни, Тодора каза:

- Това не е живот... – не бяха думи, а хрипове; спотаена закана опря нокът в Недялко.

- Не е, но казват, ще се оправи... скоро... – отвърна колебливо.

- Ако ти е мръднал акълът, вярвай!

Нечувано бе Дорка да му се сопне. Недялко стисна устни, да не изтърве и той крива дума – все едно не е чул.

- Царят го казва. Във вестниците пише...

- Кой цар, бе? На апашите царят ли, дето ни отмъкнаха хляба и ни прокудиха от дома. По-напред кажи какво ни направиха. Какво сме сега, кажи де, какво сме... Просяци... Щяло да се оправи... На оня свят...

Втрещен, Недялко затаи дъх. Дорка изрече на глас това, което от дълго време гризеше мисълта му. А се преселиха в Пловдив уж за добро. На село животът се бе преобърнал откъм опаката страна, но скоро узнаха, че и тук – същото. Не стана, както мислеха: град голям, ще се намери работа. На първо време каква да е, пък после – млади са и в силя да се преборят. Не стана. Дошли-недошли, разпродадоха от покъщнината, каквото можеше да се продаде, но както и да смятаха, сметката все не излизаше. Наем за квартирата, за ток, за вода, за автобусни билети – понякога гратис с риск да налетят на кантрольори – освирепели: “заради такива като вас, от половин година не сме получавали заплати”. За гърлата – последно.

Озъби се градът.

- Така е – трудно изрече Недялко. – Ако кажеш, ще се върнем на село. Там поне е свое.

- И туй, дето си намислил, е ялова работа. Като е свое, та какво? Трън да завъртиш, няма къде да се закачи... – не мирясваше тя.

- Да мрем ли, като е тъй? – настръхна Недялко.

- Както е тръгнало, това ни чака. Хората хващат пътя: кой за Америка, кой за Германия... – редеше задъхано Тодора, а Недялко усеща как нокътят дращи нагоре към сърцето му.

- Да заминават! – отсече. – Не било в драките, ами в трънака. Аз оттук не мърдам... – обърна гръб, но тялото й го притисна.

- Деко, вече реших. Заминавам, пък ти, каквото щеш. Туй тегло не се търпи.

Гърдите й го опърлиха, но този път от допира им Недялко не усети сила, а немощ се разля и скова тялото му. Тодора се дръпна и след миг пламък от запалка разгони тъмното около лицето й. “И това не е било” – вяло отбеляза Недялко и се загледа безучастно в пулсиращия огън на цигарата.

Не мина седмица и, както бе казала, така направи. Замина.

“От страх й се размъти умът. Ще размисли и ще се прибере” – даваше си кураж Недялко през следващите дни. Когато се умори да чака, напъха в пътна торба туй, което имаше, и даде ключа на хазаина. Да се върне на село дори не помисли. Ще питат, ще разпитват: “Ама как така замина без тебе. Да не сте се парясали, бре?” Откъде кураж, да изрече: “Хвана си Дорка нейния път”.

А той хвана към Родопите.

Полута се тук-таме. В чепеларския край търсеха секачи. Така изкара в гората едно лято. После захвана да бере гъби, докато намери сигурно място – козар. Работа само за него. Най-хубавото бе