Коста Странджев

Повест

Пътуващи хора

5.00(1 гласа)

Статия

За здравето на пътника

4.90(182 гласа)

Повест

Разминаване

4.89(35 гласа)

Виж още

Венчило

На Иван Николов

4.92   (283 гласа)

Здравей сине, получихме хубавата вест и само да знаеш колко се радваме, а баща ти все държи писмото в джоба си и де когото срещне, му го показва и вика, че душата ти била жилава и че целият ни корен бил все с такива, с жилави души, а началникът на строежа, щом го види, ще се спре, ще го потупа по рамото и ще му рече: „Браво, Стамо, на твоя син! Щом на тия години дясна ръка на министъра е станал, титла завоювал, и още по-нагоре ще иде!" От тия приказки баща ти хвърка, пък коя ли майка няма да е честита с такава рожба, ама ти ме знаеш, не умея аз да се перча, нито да се набивам в очи, пък и право да ти река, стискам писмото ти, радвам му се, но затворя ли очи, една мътилка ме загорчава, защото онова още стои като бент в душата и усещам как в тоя бент се блъскат радостта и смехът ми и си викам, че както и да е подреден тоя сегашен живот, онова си остава.

Сине, ти пишеш, че утре щели да се съберат професори и началници, че щели министри да дойдат и други учени хора и ти ще говориш пред тях, и те ще ти ръкопляскат и ще те хвалят, но аз хич не съм спокойна, докато не ти разкажа онова — да знаеш и ни¬кога да не забравяш — откъде си излязъл. Ти сигурно не го помниш, пък и къде ще го помниш — тогава беше на две годинки и нещо, та по тая причина едва ли ще помниш, че колкото и да бях млада и неопитна тогава, още щом влязох между ония хора, разбрах — не ме щат. Гледаха ме с бялото на очите, злобата им още отначало избуя и не само към мен, но и към тебе. Тогава бяхме самички, защото баща ти беше мобилизиран на границата, ти беше едро, хубаво дете, а ония селски моми от общежитието не ни щяха, защо¬то ти беше едно гласовито дете, ревнеш ли, никой не можеше да си почине от теб, да имаше как, в една капка вода да ни издавят, защото те си гонеха цел¬та, сине, да ни пропъдят и това за първи път усетих в оня ден, сряда беше, връщах се от стола, прекрачвам общежитието — като че ли не съм жив човек, всички се правят, че не ме виждат. Но аз не обърнах внимание, защото дирех тебе и запитах: „Извинете, не знаете ли къде е моят, малкият?" А те си говорят за техни работи, само Черната Мара — имаше една такава кльощава, зъблива, се извърна и ми рече през рамо: „Де да го знаем, не сме го виждали". И аз хукнах, навън и като минах през прозореца, чух, че горе се кикотят и ме подиграват. Сетне, подир седми¬ца време ти се простуди, вдигна температура и аз ця¬ла нощ не мигнах, все те загръщах в един избелял шал и така осъмнах, с ръка на челото ти, защото бузките ти пламтяха и ти проплакваше насън. Момичетата мърмореха, будеха се и те поглеждаха накриво, аз поправях ту стария шал, ту одеялото, триех с кърпа потното ти чело, а потта ти край нямаше, гореше, ръчичките ти и те пламтяха като ощавени. По едно време ревна изведнъж — и тогава заскърцаха дървените нарове и Черната Мара първа настръхна: „Е, това вече не е живот! .. ." Очите ми бяха празни от будуването, та затова вече не плачех, само стисках устни и тогава стана чудото — ти млъкна изведнъж, закроти се и дори при

1234>>>

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020