итет и ми рекоха: „Върви на язовира, дето сме го започнали, защото на целия строеж със свещ да търсиш, няма да намериш нито една партийка, там приижда сега селенията и трябва на тоя народ правдата да се показва, а младите да се организират, иначе изпуснем ли ги тия селски души, ще берем сетне ядове". И рекоха ми другарите още, че трябва да се наблегне повече върху новото съзнание, защото половината са неграмотни, и ми заръчаха: „Няма да мърдаш, дорде ние не речем, каквото и ще да става, корени да пуснеш там". Не им рекох нищо за тебе, те може и да не са знаели, пък и как да им река, като баща ти още от оня най-първия ден, когато се венчахме, ми заръча — каквото и да стане, както и да си затънала в мъки и грижи, на тая идея не се отказва, ако ще ръцете ти да отрежат, краката ти да счупят, защото сетне идва най-лошото. Запомних аз това мое Венчило и затова хич не питах, когато ме повикаха другарите в комитета, ами направо те грабнах, а на баща ти се обадих с писъмце вече от обекта. Та останахме ние с тебе двамата тогава, сине, на онова място, останахме и не пропаднахме, макар че тре¬воги и грижи ни връхлитаха една след друга, не пропаднахме ние с тебе, сине, останахме сербез до по¬следно, докато баща ти подир половин година се уволни и довтаса и той при нас на работа. Беше един пе¬тъчен ден, помня го и сега, ама то вече е друга история, бяхме претръпнали с тебе от лошотията, здрави и читави бяхме прецапали тресавището, за да дойдем до белия ден. Сега баща ти спи отсреща на кушетка¬та, отдавна е минало дванайсет, третата смяна от кое време е в тунела, а аз до одеве плетох, плета нова жилетка на баща ти, че ей го, зазимява, а сетне си рекох да ти опиша тая история и да ти река колко много се боя за теб, защото по себе си съм изпитвала какво значи да отиваш заради едни хора на най-мъчното, да се напрягаш, за да им сториш добро, а те да не щат, да не те разбират, да те гледат под око, като ония селски момичета... Е, разбира се, после те се оправиха, една по една разбираха, че за тях съм дошла, за тях са тези патила на моята глава и че не бива да съдят за всичко на тоя свят само по своето, идва¬ха при мен и с половин глас, виновно ми думаха: „Кръстанке, я дай детето! Кръстанке, не се кахъри, ще се оправим!"
И така полека-лека тая душевна пукнатина между нас и тях изчезна. Душо мамина, искам да ти река — лесно и приятно е, когато успехите и радостите те носят на крилете си, както теб сега, и дано все тъй да е, ама, като гледам тая твоя радост, сърцето ми до гърч се свива и си викам — как ли ще прекосиш по-нататък живота си, ако хората, за които си готов в огъня да влезеш, не те разбират, не те щат, ако твоята идея се извърне от тебе и те остави самотен и повален? Та си мисля за всичко това и си викам, ще смогнеш ли ти, сине, да се пребориш и да изтраеш на издигането, дето са те заиздигали.
Иначе, щом вече и улука оправихме, друго всичко е наред и си викаме с баща ти, че малко хора са че¬стити да имат син като теб. А сега да те прегърна, мом
