Коста Странджев

Разказ

Венчило

4.92(283 гласа)

Статия

За здравето на пътника

4.90(182 гласа)

Повест

Разминаване

4.89(35 гласа)

Виж още

Пътуващи хора

5.00   (1 гласа)

Обектовото селище — разпиляно върху отсрещната поляна, с кервана от дървени бараки, с етернитовите покриви на столовата и компресорната, остава назад. Камионът свива надясно, понася се по сенчестата страна на дефилето, а подире му пъпле покорна лента от черен пушек.

В кабината на колата са тримата: Щерьо шофьорът, Доктора и Йонко — брат на Щерьовата жена. Четвъртият — Мъртвеца — е отзад, в каросерията, под брезентовото чергило.

Пътуват мълчаливо. Пък и какво ли биха могли да си кажат тези хора, събрани случайно в една тясна кутийка. Гледат с уморена досада навън. И виждат това, което безброй пъти са виждали: каменни ридове, плешиви планински гребени, голи сипеи, втурнали се към деретата, тъмната стена на борикака, бистрото юлско небе над планината.

Тази нощ електрическа искра от самотна гръмотевица се предаде по индукция на запалителната ин¬сталация и... забоят експлодира. Ранени бяха два¬ма — бригадирът и помпиерът, а убит — един миньор. От ръководството на строежа наредиха Докторът да придружи убития до селото му — далечна кърджалийска махала. Докторът посрещна това с остра реакция:

„Защо пък именно мен? Ако беше болен — да, но в случая? ..."

Но началникът на строежа беше непреклонен: „Трябва да се изясни как е станала злополуката.Да се успокоят близките, Доколкото е възможно. В случая ще повярват най-напред на Доктора. Освен това резултатите от аутопсията, медицинският протокол . .."

Нямаше друг изход. Доктора разбра, че в края на краищата не може да се измъкне.

„Приемам — каза най-сетне той, — но с условие: оставяме мъртвия на близките му и тръгваме веднага обратно."

„Ваша работа — махна с ръка началникът на строежа. — Впрочем ето го и Шофьора. Разберете се с него. Само венец да не забравите ..."

Шофьора беше още по-категоричен:

„Никакво оставане. Жив или мъртъв, утре сутрин трябва да бъда тук." И помоли началника на строежа да му разреши да вземе шурето със себе си. „На дълъг път тръгвам, всичко може да се случи... Друго е да си имаш свой човек!"

Вече са извън района на селището. Прехвърлят очертанията на Превала. Задминават Сините ханчета.

Пътуват. Всеки от тях е сам със себе си. Доктора пръв прави опит за сближаване:

— Цигара? — подава той кутията, но Шофьора не откъсва съсредоточеното си лице от посоката на шосето.

— Запали ми ти!

Цигареният дим се дипли в теснотията на кабината. Едва се диша от него. И затова Йонко е залепил нос на страничното стъкло и брои наум малките километрични камъни. Сетне се сеща — вади от джоба си малък транзистор и врътва копчето. В тесния и задушен свят на кабината еква мелодия от цигулки. В началото тихо, едва-едва ги дочуваш, а сетне техният вихър те грабва и те понася...

— Ходил ли си в това село? — пита неочаквано Доктора и Йонко се сеща да намали транзистора.

— В същото не, но наблизо — казва Шофьора.

— За колко ще го вземем?

— Ако не се случи нещо, за осем часа...

1234>>>

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020