За здравето на пътника

Тъпча на място върху прясно замръзналата земя и чакам отговор. Наоколо меланхолия — примигващи кандила, тръпчива миризма на застояли цветя и тези врани, които досаждат със своя грак.

Наскоро беше завършен надгробният паметник на Спас Дочев и ето че днес повече от час вървя подир един от техниците на гробището. Подавам му листче, на което съм написал текст, за да бъде изсечен с бронзови букви върху мрамора на паметника. Текстът е: „За здравето на пътника, който е на пъртина тая нощ! Дано му стигне храната! Дано кучетата му издържат! Дано кибритът му винаги да хваща огън!"

— Не може! — казва мъжът и муши зиморничаво едрите си шепи в джобовете на ватенката. — Трябва да бъде нещо кратко и подходящо за случая.

Сърдито нахлупва каскета над челото си и тръгва към канцеларията. Ботушите му — кой знае от¬кога немити — бързат към топлото помещение. И там от прага тежко се извръща към мен:

— Виж другите паметници. Все нещо може да ти хареса...

Вървя сред гробищните гъсталаци — късна есен е, няма и помен от зелената вулканична лава на лятото, когато погребвахме Спас. Оглеждам другите паметници: „Спи спокойно!" „Вечен мир!'", „Слава на героя!"...

Спомням си първия разговор с този гробищен фактор. Когато му показах листчето с текста, той свъси вежди.

Че за покойника има ли някакво, значение как¬во ще пише на паметника му?

Мразовито е вече. Сухият пясък скърца под кра¬ката ми, между дърветата се мяркат дървени и мра¬морни кръстове, премигват самотни кандила. Все едно и също и по другите паметници. Има ли смисъл още да вървя!

22 ноември 1916 година!

Група студенти така шумят и се смеят по улицата, че синият простор на Калифорния кънти от младите им гласове. В миг — гробна тишина. Срещу тях тича жена — това е госпожа Лютър Бърбенк. Сграбчила вестник в ръце, тя вика: „Тихо, момчета! За бога, не шумете!... Умрял е Джек Лондон!" Госпожа Бърбенк се спира, а ръката й дълго мачка вестника, в който е отпечатана зловещата вест...

Понякога историята флиртува с мними ценности за сметка на истинските. Но на този 22 ноември тя е истинска Клио, човечеството трябва да сведе глава пред паметта на Джек Лондон. Дори вестниците на Европа, барутни от шовинистичния бяс на Първата световна война, са принудени да бъдат обективни: „Умря писателят Джек Лондон." Това е на първите им страници, а някъде по-надолу, по-встрани и с по-дребен шрифт се съобщава още, че в този ден е умрял и австро-унгарският монарх Франц Йосиф II.

22 ноември 1916 година!

Доктор Томпсън уморено прибира в лекарската си чанта празните шишенца, захвърлени на пода. На всяко от тях се чете зловещото: „морфинов сулфат" и „атропинов сулфат". Поглежда към мъртвия и остава смаян. Дори и в смъртта усмивката, обаятелната момчешка усмивка не слиза от това красиво ирландско лице.

Усмивката на Джек Лондон!

С нея той прекоси улицата, която разделяше деветнадесетия от двадесе