За здравето на пътника

Но защо именно този въпрос? Ще се опитам да обясня.

— Бях отпечатал в списание „Септември" първата част от документалната повест „Храбростта да живееш". Занесох книжката на Спас Дочев. Предполагах, че ще ме смъмри за едно или друго, знаех болезнената му страст към свръхсправедливото. Но на другия ден той ми върна списанието и докато палеше поредната си цигара, каза:

-Прочетох това, което си написал около моя живот. Общо взето правилно си отразил здравословното ми състояние. Казано е кога съм благувал в живота си и кога мъката ме е тъпкала... Дааа!

Напразно щракаше своята почти сплескана тенекиена запалка. Подадох му кибрит нервно, в очак¬ване, че след това „дааа" ще дойде укорът!

Изведнъж този напрегнат, възбуден човек се усмихна:

-И за лавката на ВЕЦ „Батак"... Добре е... Значи първата си ракия с мен си изпил? Досега не знаех. . .

- Спасе, не е станало дума за това.

- Не е станало дума, казваш? А ето че стана. Кажи ми, тогава имал ли си едно наум, че от общия ни живот ще печелиш? А?

Усетих, пот ме избива по челото. Струва ми се, че в себе си продължих мисълта му. Струва ми се, че той искаше да ми каже още и следното: Не намираш ли, че има нещо не много нормално в това да събираш грошове, като преразказваш чувствата на хората. Ето, на обекта „Чепински вриз" загина партийният секретар Димитров. Знаеш защо — искаше да спаси другарите си от звеното. Ти беше с нас, когато изровихме тялото му от калта, сетне и на погребението... Написа очерк за Димитров... Бива го!... Но имаш ли право да живееш с това? Струва ми се, че му отвърнах — пак в себе си: Спасе, не съм решил да съчинявам рекламни диплянки за решил да съчинявам решил да съчинявам рекламни диплянки за добродетелите на моя съвременник. Пиша, за да ориентирам себе си в тоя живот, пиша, за да уточня собствената си съдба. Струва ми се, че той ме по¬пита: Сигурен ли си? Струва ми се...

Да, пот ме избиваше, стичаше се по гърба ми. Спас беше надникнал дълбоко в мен. По-дълбоко, отколкото аз самият бях стигнал.

Въпросът му и тези неизречени негови мисли съхраних като тревога - продължителна, остра.

А както се знае, тревогата винаги е мъка.

„Тайфун по бреговете.на Япония" задълго остава единствен лъч в преизподнята — живота на Джек. Оттук нататък той ще върти безброй пъти този филм в паметта си. И винаги ще стига до мъчителния въ¬прос: истина или сън е била наградата на вестника?

С компания от скитници Джек Лондон стига до златотърсаческия лагер на река Хендерсон. Още в първяте дни неземна светлина се излива върху тези мъже. Дявол да го вземе, та те са пред прага на приказно богатство. В краката им са залежи от златоносен пясък. Всички запрятат ръкави. Начева се трескава работа. Трябва да се състави подробна карта на участъка, да се вземат съответните проби, да се узакони собствеността на земята. Едва тогава