Безветрие

Знам, че не мога да бъда встрани от живота,

да минавам на косъм от хорските грижи.

Не искам да впия жили подобно на троскот,

а мъничко вятър пейзажа пред мен да задвижи.

Искам да видя какво има на другия край на морето,

не да стоя под кръглата сянка на плажа.

В мен това тъмно желание ври и ставам като детето –

любопитстващо нощем, а няма истината кой да ми каже.

Опитвам като ясновидец да гадая по сянката на облака,

или да видя съдбата в стъклото на някое ручейче.

Вече разбирам колко лесно се причинява болката

и нуждата човек да се грижи дори за едно куче.

Мислите ми приличат на венецианска мозайка,

като камъчета ги подреждам, но защо повечето са черни.

Защо в гърдите ми се е скрило сърцето на заека

и най-много се плаши от самотата в часовете вечерни.

Отдавна зъбите затварят езика като железни врати,

добре, че душата не могат да хванат в покорност.

Но докато погледът ми в един постоянен кръг се върти,

едва ли ще успея щастливия край на морето да зърна.