Когато есента е глуха като стар ковач,заспал на прага,
ти, нощен пътнико, приседнал в празната ми чаша,
не чуваш ли прибоя, помел на разума съня.
А ти, измамна моя спътнице, не тържествувай –
не е от мен петното кръв по ризата на твоите илюзии
и девствена остава алчната ти памет.
Виж как синьото небе люлее седем черни кита,
загледани отвъд мъглата, която те роди,
която те разбиваха с опашките си рибени.
В тебе, непорочна памет,
пируваща със костите на живата жар-птица,
моето око е взряно.
Зове ме нишката на твоя дъх,
нагоре –
към тебе, нощен пътнико,
към есента,
където разумът
простенва
глухо.
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.