Дали обаче думите не са най-същественото, което оставяме по своя път?! Би трябвало да си отговоря чрез заглавието на първата стихосбирка на Странджев – „Думи за спасяване”. Думите следва да се спасят заради способността им да спасяват духовното, човешкото. Но сякаш поетите, които усещат важността на думите, са обречени да се съмняват в тях. И във всичко друго…
За мен тази книга на изострените психологически импресии е пропита от безпределна чеховска тъга, от усещания за вътрешни разломи, може би причинени от съзнанието за преминаване отвъд границите на младежки жизненото. Така е в „Римски стадион” с началната констатация: „Сърцето остарява, не разбирам думите му, не разбирам прошките и неговите милости, готовността му да не мрази и да не обича”, за да завърши с „Как да останеш цял и да си жив!” Все пак това може би е преодолимо състояние, защото в „Детска снимка” се казва: „Светът, дори на части, си остава цял и само чака някой да го подреди”.
Кой ще е този някой? Според мен – творецът, демиургът. Защото през и чрез най-голямото страдание, през и чрез смъртта поетът достига до оцеляване и цялост. Това се вижда в стихотворенията на Странджев „Тъга по Сесар Вайехо” и „В памет на поета Николай Искъров”. В първото авторът на незабравимото „Аз ще умра в Париж” е спасен и възкресен от желанието на лирическия герой – „да се разпъна върху кръста на честната му вяра и вместо него да умра”, а след преминаването на поета Искъров в отвъдното за живите остават „очите му, изпълнени със милости и ласки”.
Възприемам „Загледан в близките неща” като скръбна и метафизична книга, в която характерната за Иван Странджев метафорична плавност на лирическите движения е налице, но отвежда към представите за рязка контрастност между очакванията за живота и реалните му наличности. Затова заключителното стихотворение „Сред природата” ми звучи като плах опит за непостижима терапевтика а ла Хораций. Поетът, който помни как „Под купола на миналото време останаха погроми и любови и предателства, останаха приятелства, белязани от кръв и алкохол”, който има дързостта да изрече „От корабите ни единствено платната са останали, любима”, пък и да напише стихотворения като „Блуден син”, „Сам не е име”, „Послеслов”, едва ли може да бъде побран в рустикалното щастие на толстоевския Левин. Ако се достигне до подобно състояние, той ще се превърне в плашило на самия себе си.
„Загледан в близките неща” е книга на
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.