Момчил Стоев

Поезия

Снежният човек

5.00(1 гласа)

Поезия

Изтичат сини, бавни и красиви...

5.00(1 гласа)

Поезия

Една сълза небето ще разцепи,...

4.92(558 гласа)

Поезия

Изровеният камък

4.92(414 гласа)

Виж още

* * *

4.82   (66 гласа)

Минава тя и улиците бавно се разгръщат.

Разстила дива тишина прозрачният й силует.

И оглушават силните мъже в разтрепераните къщи.

Непотребни като изстрел на ръждясъл пистолет.

 

Тя има своите сълзи, където сънищата й са спрели.

В дланта й хладна лепне споменът за голите тела.

Светът узря между бедрата й и ветровете са узрели.

И пред очите й порастват неродените деца.

 

Минава тя, а устните й храбро се извиват,

във последната усмивка на живота й висок.

Аз помня как избухваше в чаршафите щастливо,

недокосната от никой и докосната от бог.

 

Минава тя и тялото й бавно се разгръща,

като въздишката на Одисей потъва в идващите тъмнини.

А ние чакаме и чакаме, и чакаме да се завръща,

мъже с очи на Пенелопа и с тела като вълни.

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022