За смъртта и за нея

Той умря в една гореща нощ, която не успяваше да се отърси от лепкавите пипала на дневното слънце. Умря ей така - непредизвестено, неочаквано, внезапно. Никой не го очакваше, никой не мислеше предварително как ще го изпраща и как ще слага жалейки.

Нищо такова нямаше в главите на близките му. Жена му живееше до неговото отиване на работа и след неговото идване от работа. През останалото време давеше жаждата живот в бутилка водка. Пиеше я тайно - ту с вода, ту с кока-кола, ту със сироп от вишни - зависи какво имаше на разположение.

Сутрин, когато той тръгваше на работа, тя го гледаше замаяна, несъбудена от нощната забрава, и се луташе по нощница из кухнята, изпълнена с желание да му бъде от полза. Вареше му кафе - ту без кафе, ту без захар, ту без вода. Това беше нейното задължение. Неговото задължение беше да гледа какво вари тя, за да не стане беля. Никога не казваше нищо - най-много да прибави кафе, вода или захар. После го изпиваше, целуваше я за сбогом и отиваше на работа. Тя оставаше сама и бавно се отърсваше от пелената на нощното пиене. Към десет часа вече установяваше със сигурност, че се е опитала да му направи кафе без кафе. Към единадесет по този повод я обхващаше силна мъка и за да я заглуши, тя отиваше до магазина за нова бутилка водка. Докъм три успяваше да забрави сутрешния си пропуск. Към четири вече нахлуваха спомените за ОНОВА ВРЕМЕ - когато тя беше млада и красива. Много, много красива. Руса, бяла, слаба, с необходимите апетитни извивки където трябва, с дълги крака и унесен в самопредставата глас.

Той... беше такъв, какъвто си беше винаги - по-грозен от първия съпруг, по- нисък, по-черен. Тя беше принцесата, която изсипваше височайшата си благодат върху издънката там долу. Той трябваше да бъде благодарен, той трябваше да целува земята, по която тя ходи, той трябваше да моли Господ да бъде тя все така сляпа, че да обича НЕГО. Него, недостойния. Него, дребния и черния. Него, който осигуряваше парите за тока и парното вкъщи и за хляб, и за курсовете на детето, и за водка. Най-вече за водка.

Той продължаваше да я обича. Коя друга да обича, освен тази хубава бяла руса жена, която снизходи в своя живот да погледне към него и да го дари с минути споделено мълчание, споделено легло и споделено дете. Той си запази четвъртото място. Преди него беше предишният живот, предишното дете и сегашното дете. Той беше онзи, който носеше парите и я изслушваше. Този, който я носеше до леглото, а преди това до банята, където държеше дланта си на челото , докато тя повръщаше, а после я миеше и я носеше, тежка и пияна, топла и дъхава, дъхава на парфюм и повръщано... Оставяше я нежно в леглото и я целуваше по челото, после седеше с часове до нея да я гледа и да си мисли какъв голям щастливец е да я гледа тази жена, когато спи, да може да я завива, да знае, че той е онзи, който ще е до нея, когато се събуди и поиска с дрезгав глас чаша вода.

12>>>