Със свой поетически глас

Неповторимо е преживяването да попаднеш на ново име в литературата,каквото е пловдивската поетеса Мария Илиева, да те завладее и развълнува нейният самобитен свят.

Мария Илиева е автор на стихосбирките: „Далечно докосване” /2006/, „Сънуват ли птиците”/2007/, „Коридор от някого наречен време”/2014/ и „На ръба на последната обич”/2018/. Нейни стихове са включени в „Антология на новите български поети”/2008/, антология на женската любовна лирика „Само за теб”/2009/, „Още стихове за вечните неща”/2012/ и алманаха „Културна палитра”, както и в няколко поетични антологии на английски език.

Поезията й написана в свободен бял стих е синтез от мисъл и емоция. Ето и стихотворението дало заглавието на последната й стихосбирка: „Ние си принадлежим/ в един друг свят - / извън всякакви норми, / догми / и прочее. / Ти и аз сме били, / всеотдайно, / безрезервно, / изцяло. / И още сме там, / щом докоснеш душата ми с поглед, / и разцъфвам подобно на роза / в нежността на твоите длани - / на ръба на последната обич.”

Поетесата Маргарита Петкова – редактор на книгата, споделя: „Когато знаеш, че от ръба на тази обич можеш да се срутиш в бездната, но и можеш да полетиш към хоризонта с крило до твоето крело? Всеки от нас си е задавал тези въпроси. Или му предстоят. При всички случай бихте могли да намерите отговорите в стихотворенията на Мария Илиева. Просто трябва да разгърнете книгата и да видите любовта през нейните очи, за да отговорите на сърцата си. Тези отговори не са универсални, но са истински и искрени, изстрадани и изтържествувани. Човешки, женски, без помпозни метафорични финтифлюшки, завоалирани недоречия. Казани са така, както ги чувства душата, застанала със затаен дъх пред неясното бъдеще на една голяма любов. И какво повече?”

Навярно книгата с любовна лирика е зреела дълго във времето, станала е органично цялостна по замисъл, идея и художествено изпълнение. Осъществена е с дълбоко преосмисляне и самооценка на мечтаното, преживяното и изстраданото от авторката.

Любовта звъни във всичките гами – на радост и мъка, очаквания и копнежи,съмнения и разочорования, обич и ревност, изневяра и прошка, раздяла и нови надежди. Мария Илиева не върви единствено по пътеките на чувството, а ни кара да съприживяваме, обичаме и страдаме. В поезията й се усеща сърцето на съвременната жена – самостоятелна и силна, свободна и независима, но същевременно безпомощна и слаба.

Трудно може да се обърка стиха на Мария Илиева, защото тя е самобитна, неподражаема, със свой поетичен глас. Това се дължи на неподправения й талант, който ражда оригинален художествен изказ: „Мария съм, / по прякор Магдалина, / навярно блудница, / лежаща в греховете си, / но аз не искам прошката за тебе!” / „Любов не се прощава” /.

Интимните стихове на потесата преливат от трепетна нежност, ласкава чистота и сподавения вик на раздялата. Искрено излива своите мисли, емоции и стремежи. Стиховете сякаш са израз на спо