Знам: водите не се връщат при подминатите планини,
ни кръвта се връща, щом куршумът я отприщи,
нито пък сълзите ни – преглътне ли ги пепелта!...
В дълъг път отхожда всичко: ръждавее
слънцето по залез и нов миг мига отменя
в гъвкавите вътрешности на страданието...
Тъй добива плътност мракът, тъй любимите неща изпосталяват...
Но когато питам: „Кой спря времето за вас?” –
сухите треви не отговарят,
мъртвите сърца не отговарят...
С тази скръб аз тичам
от едно кръстовище към друго,
от едно заекване към друго,
от една към друга стръв...
И пак далечни упования
в най-забулените същности ветреят
моята коса; а ти
там тънеш в сенките, ръждиво слънце – гълъб на духа
вселенски...
И запяват химна на прощаването озверените мравуняци, и тънат
с черни пипалца и с черни щипци в онзи мрак, от който
някога извлякоха и червеите, и личинките от родовите гробници
на прадедите ми;
и разтребиха ковчезите им,
и изчистиха от подозрение идеите им...
Може би по невнимание,
а може би,
за да помня, че отхожда всичко,
в гробищния камък са отворили пролука те – да зърна
угасналите в битките слънца…
Трябва да надникна там,
та някой ден
с поглед залинял да не объркам
синината на водите и на планините,
и в съдбовен миг
с предателски сълзи да не разкалям
въпиещия прах
на прадедите си!
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.