* * *

На каменист хълм беше нивата на детството.

Стоях в подножието ú малък, малък,

като зърно в разгърната бразда,

и гледах как ореше дядо ми...

А храстите и троскотът пълзяха

по синора и се изкачваха нагоре,

нагоре, дето слънцето залязваше

на двата коня зад пламтящите тела...

Това видение не ме напусна никога.

Бе сякаш равностойно на живота ми.

И озаряваше съня ми през годините...

Меняха се сезоните, валяха дъждове

и зимни вихри плачеха по стрехите.

А все димеше разораната земя.

И все стояха двата коня там, високо върху хълма,

с потни хълбоци…

И дядо ми, величествен

и постижим навярно само за душата ми,

с копраля дълга и изострена

изстъргваше от лемежа на хоризонта

растящата ръжда на залеза...

И там, отгдето почваше небето,

преди да падне мракът и да го засипе,

той се извръщаше

и с тежък и отвъден поглед се заглеждаше

в мен, вгледаният в него – крехък и далечен,

като зърно в началната бразда.