„Душата ми плаче за сняг...
За бяло, за чисто душата ми плаче...”
Стефан Цанев
Не обичах снега,
не очаквах снега
и въздушните светли дантели –
ослепявах от тяхната бяла тъга,
от безкрайните пътища бели.
И душата ми плачеше
не за снега,
не за тихите, чисти пространства,
а за сини и жълти от зной небеса...
С упорито докрай постоянство
не обичах,
не исках,
не чаках снега!
А пък той, безпощадният скитник,
е кръжал и гнездо си е вил
край брега –
край пшеничния дом
на косите ми.
И макар че безснежно живях досега,
как се моля:
до утре да трупа!
Свойте преспи небесни
да вдигне Снега,
който днес
под краката ми
хрупа.
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.