Пасища

Колко гъвкави хълбоци имаш!

И не трепваш от близката ласка...

Зная, моя случайна кобилке,

че си търсиш най-тучното пасище,

но защо си нагоре поела?

Вече рядко се качват конете

над това изоставено село,

край което замръкваме двете.

И чия си? Самичка ли скиташ

без стопанин, без повод, без стадо?...

Колко стари изглеждат очите ти,

а пък тялото още е младо!...

Кротко гледаш, не ще да си дива.

И от мен въобще не се плашиш:

газиш троскота, хрупаш коприва

и размахваш изящна опашка.

Ти май бягаш далеч от конете?

Аз пък бягам далече от хора.

Но случайно ли носим и двете

тази своя безкрайна умора?

Да, замръкваме с теб нависоко,

но свободни дали ще осъмнем

или, всяка във свойта посока,

ще се върне? Сама. И безмълвна...

Ето, слънцето залезно близва

твойта грива – горяща пътека:

ти – нагоре по хълма възлизаш,

аз – надолу,

към равното,

кретам.