И да помните, че буднож сме торнале от Арбанасе

Посвещавам този разказ на Тодор Кавгазов и родата му

4.89   (2083 гласа)

- Ух че жега! Ха, добър ден! - поздрави пастиря момчето с камуфлажните дрехи.

 

- Дали ще е добър знае само Оня горе - отвърна мъжът, който дялкаше с едно тънко и дълго джобно ножче къса пръчка с дупки. Беше изрязал три и въртеше с острието на ножчето четвъртата.

 

- Тези всичките кози твои ли са? Или има и на хората от долното село?

 

- Няма горно и долно село. То е само едно. И то вече умира - с яд отговори козарят.

 

Видимо беше около четиридесет годишен як човек, висок с равен гръб и силни ръце.

 

Ноктите на ръцето му бяха грижливо подрязани, а мустаците - грижливо оформени.

 

Леко прошарената му коса беше едва набола, но личеше, че не й се разрешаваше да расте.

 

Младежът с камуфлажните дрехи седна близо до козаря и се чудеше как да подхване приказка. Види се балканлията не бе от словохотливите.

 

- Ние сме млади ботаници- неуверено започна разговора камуфлажният.

 

Събираме сведения за изчезващи растения. И най-вече търсим туфищата на силивряка. Той е от защитените видове. Ти знаеш ли за силивряка? Наричаме го още Орфеевото цвете или безсмъртниче. Защото и след 100 години, ако го засадиш се съзживява и тръгва да расте.

 

- Зная, зная. - неохотно влезе в диалога дялкащият - че как да не го зная, нали тук съм се родил. В тая планина и в онова село, през което си минал за насам. А и в Смолян съм учил, и в музея съм ходил. Там го има върху монета. Ама от кое време беше тая монета вече съм забравил. Не ми е това работата.

 

Моята работа са тези пасящи души, дето немат кабахать за нищо.

 

След този дълъг отговор мъжът спря с дялкането, подаде на камуфлажния десницата си и с неочаквано голямо достойнство, като се изправи с цял ръст каза:

 

- Да се запознаем. Викат ми Радул. Радул Кехаята.

 

Ръстът на Радул беше изполински. Този мъж приличаше на болярин, както ги беше виждал на илюстрациите в учебниците по история. Точно на тях му напомняше Радул. На онези средновековните български първенци, които като вървели, хората, които им идели насреща на две се делели, за да мине боляринът. Път му стрували.

 

Така изглеждаше и Радул.

 

- Аз съм Митко. Димитър Димитров. Научен сътрудник, ботаник.

 

Двамата мъже отново седнаха. Козите спокойно пасяха, а слънцето неспокойно бързаше на запад. Две, три се бяха наждрапкали по каманаците дето растяха лещаци.

 

- И колко време ще ги пасеш още, Радуле, тези твои души - помъчи се отново да подхване разговор Митко.

 

- До часка - лаконично отвърна мъжът.

 

Митко не разбра отговора, но да покаже уважение кимна с глава:

 

- Аха!

 

- Вие, сътрудниците колко сте или

1234>>>

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2025