ПЛОВДИВСКАТА ЛИТЕРАТУРНА 2017-а

От така предоставените ми книги не може да се постигне пълна представа за създаденото през този период. Трябва през следващите години да се избистри критерият – трудно приемливо е авторът да решава дали да бъде обсъждан, или не. Той може да иска да моделира собственото си налагане пред читателската аудитория, но това са добре организирани ситуации с преходна слава. Затова и не положих усилия да ги потърся, защото егоцентричността и комплексите е излишно да се поощряват. По-голяма част от литературната критика като книги си набавих сама, но не може да се разчита на добрата воля на докладчика. Още повече при такава продукция е добре тя да се разделя между отделни критици, каквато е обичайната практика. Същевременно може да се помисли дали в бъдеще не е добре да се обхване всичко написано от пловдивските автори, защото в противен случай картината не е пълна. Повтаря се познатият синдром – съществуват две независими една от друга литератури.

И така непоявилите се книги в торбата с литература, която получих, си остават за създалите я, но да не забравяме колко коварна е литературната история и как не се знае от кое почукване след години ще се появи интересът към създаваното сега.

ПОЕЗИЯ

Обичайно, най-много са поетичните книги. Годината е била щедра за появата на стихосбирки, а и те като издания имат най-голям шанс – ако издателят не ги пожелае, авторът сравнително най-безболезнено може сам да си помогне. Резултатът е очебийното отсъствие на редактор и коректор. Това обаче се отнася за общия масив от книги.

Като цяло 2017-а година принадлежи на поетесите. Нелека задача, защото позициите кой какво и как пише са ясно откроени. Канонът е скептичен към женското писане, антиканонът също предпочита мъжете. Какво се очертава? Темите за превратните точки в човешкия живот устойчиво присъстват, мъжът и жената с цялото различие и взаимно привличане са неизменен ориентир, майчинското е една неатакуема територия, а историческото време е обект на епизодичен интерес. Общият знаменател е недопустим, а можем да говорим за проявления на единичността. И ако това, което изредих, се отнася до видяното в т. нар. женско писане, то отделните почерци разкриват различни мотивации за писане и търсения. Има устойчиво повтарящи се образи, които са индикации за притегателната сила на стереотипите – птици – летящи и с пречупени крила, нестинарска участ, пренатовареност на сезоните и много, много вино, но Кирил Христов вече го е изпял в „Жени и вино! Вино и жени!“

Друга открояваща се черта на стихосбирките е свръхизобилието от текстове в отделни книги. Явно е желанието да се разкрие всичко, което е значимо за авторките, но то натежава. Постепенно в обема от стихове се губи физиономичното и добри творби са затрупани от масива думи, думи, думи...

И така – Мария Филипова – Хаджи. Преди няколко години на голямо честване на Иван Вазов в Сопот непознатата за мен Мария Хаджи Киркова