ПЛОВДИВСКАТА ЛИТЕРАТУРНА 2017-а

Но нищо не може да бъде окончателно. След „Литературният Пловдив“ би могло да се предположи, че Владимир Янев е казал голямата си дума за литературата на града, но какво по-хубаво от това литературоведът да бъде непредсказуем. Книгата „Живея с Пловдив“ шеговито атакува канона с началото и края си – започва с „Деяния“ и завършва с „Покаяния“. А между тях „заковава“ една много стройна композиция. Тя дава възможност да се проследи преходът от пловдивския ХХ-и век към ХХI-и – от панорамата имена към конкретни открояващи се присъствия. Няма срез в миналото, а панорамен пейзаж на един свят, който е положил невероятни основи в националната култура. След това като един монолитен блок са портретите на поети, свързани с града. Никакъв регионален подход, това са имена, които българската литература чете и препрочита. Още повече те са представени в развой, откроена е спецификата им, намерен е път към същността на натюрела им, постигнато е трудното единство между обобщената представа и микроскопския анализ, а при положение, че колоритът засенчва проявленията на таланта – и това се казва. Ако се продължи нататък – обособените в друг блок Маньо Стоянов, Асен Христофоров, Анжел Вагенщайн и Стефан Памуков вече представят поливалентното присъствие в литературата. Те са различните, но комуникативни лица, които постигат енциклопедичен поглед към света. Безкрайно различни и много последователни в избраната от всеки един от тях писта. Същевременно появяващите се „пловдивски рецензии“ разкриват пристрастия, зад които Владимир Янев застава. Той се обръща към съвременното присъствие на творците, за да стигне в някои текстове до 2017 г, което прави тези рецензии не „събрано“, а селектирано и актуално. Избрани са силни литературни прояви, като текстовете не се свеждат само до конкретната книга, а я вписват в контекста на цялостно сътвореното. Така е превъзмогната епизодичността, за да се появи отново внушението за портрет и вписана в него конкретна тема. Мисля, че е много добронамерен в някои оценки – трудно приемам поетичните постижения на Тильо Тилев и Николай Кучков, но не мисля, че тук не трябва да се разгаря спор.

И отново Владимир Янев, този път с книгата „Прозрения. Записки по българска литература.“ Жанрово много скромно тя е определена като помагало за студентите филолози от висшите училища. Всъщност това е една представителна „разгъвка“, която започва от Стоян Михайловски, преминава през преломни процеси и творци, за да стигне до съвременната българска литература. Оригинално е решението към някои от статиите да има своеобразни приложения, които уплътняват поставените проблеми – те са азбучник, експресивни бележки, фрагменти, документални ориентири – цитирани писма, литературен календар. Така написаното се донадстроява и придобива възможността да бъде