Един ден на бай Петко

Бай Петко влезе в студиото и вика:

– Ти, защо не стана кмет, бе? Защо ме излъга? Какво стана, после? Чакаме да станеш кмет, а ти гледаш?

Разправя. Аз гледам. Щях да правя някои работи за бай Петко и такива като него – бедните и битите. Ама не стана. Избраха друг – от богатите, с хотел, с много пари – млад, па и слуша, данъци, глоби, това – онова, абе квото е за него – да взима, а за тях, мафиотите мангизите, големите мангизи. Гледам виновно. Бай Петко повярвал – „Ама бай Петко, ти толкова ли си будала, бе? Може ли да изберат въшкаря за кмет?”

Той, бай Петко беше окумуш човек, здрав и пъргав, та си ходеше пеша от село до Пловдив когато си поиска. Беше, ама докато не го пребиха циганите. Влезли у тях, счупили стъклото на вратата, той станал – видял, че някой побягнал и се върнал вътре. Върнал се, ама двама се скрили в кухничката. Па като го добарали, бой, бой... Първо го ударили с една малка брадвичка, с тъпото де, ама в главата. После – “Къде са парите, дъртак?” Къде – къде, претършували къщата – нищо. Той се направил на умрял и те избягали.

– Не ги видях, мамка им да еба, ама знам кои са. Хубаво, че не ги убих! Така е по-добре, няма да лежа в затвора.

– Къде ще лежиш, бе дядка? Как ще ги убиеш? Само се утешаваш!

– Като ме откараха в болницата, идват двама полицаи: – Ето ти парите, бай Петко. Намерихме ги под чергата.

Аз, верно ги бях турил под чергата, петстотин лева. Викам на момчетата:

– Мен не ми трябват. Вземете ги да се почерпите. Ама хванете циганите. Тези и тези са.

Идват след няколко дена – аз още лежа в болницата и викат: – Намерихме ги, ама имат алиби!

– Кво алибе, бе? Нали ме удариха с брадвата по главата. Това им е алибето.

Гледам бай Петко – взел дал. Подпира се на бастуна и иска да си говори своите работи. Слушам го, ама той не сяда. Не сяда, ама не си и тръгва. Чакал да стана кмет. „Ще стана, ама на „Куково лято”. Или на „Мукавей трети”. Може и на „Конски великден”. Или „когато цъфнат налъмите”. Все по едно и също време се пада. Мангизи искат и да ги слушкаш. Пак ще си взимаш от мангизите и ти, ама големите на тях.

– Гледам завчера – казва бай Петко – към общината беше, една жена бърка в един казан за боклука, с една тояга, ама здраво и дълбоко пребърква. Рови, рови и се зарови така, че едва се виждаше – само краката ù отвънка. Ей, викам си, какво прави тази жена, бе? Чакай да ù дам два лева да остави този казан. До мен имаше едни момчета – слушат ме, че си говоря сам, и казват:

– Ей, дядка и ние ще ù дадем. Чакай да намерим в джобовете нещо.

Бъркат в джоба, ровят, ето нещо извадиха – викам, дайте ù двата лева от мен с вашите. Отидоха, подадоха, аз си тръгнах полека нагоре по Главната, нали си вървя с бастуна – полечка-лечка вървя и куцукам. И гледам до мен минава оная жена с една чанта със счупен чадър, една желязна кука, нещо книги и такива работи – жената от казана де, дето и дадохме пари. Питам я:

–Жена, къде