Марлена Юрукова

Разказ

Златният град

5.00(1 гласа)

Поезия

За душите (Задушница)

5.00(2 гласа)

Разказ

Рембранд

5.00(1 гласа)

Поезия

Старицата

5.00(1 гласа)

Поезия

Жената затваря вратата

5.00(1 гласа)

Поезия

Диоген

5.00(2 гласа)

Виж още

Вечна и бляскава

„Животът стоеше пред мен като вечна пролет в нови и бляскави дрехи.“ К.Г.Гаус

5.00   (2 гласа)

Планината – тя беше вечна и бляскава. Стоеше пред нас цяла Чернатица. Пролетта я правеше да блести още повече и я връщаше отново към вечността. Така и животът ни пое по частица и от двете.

 

Много частици сигурно бе поело и селцето в ниското през столетията. И сега къщите му блестяха в чисто бяло. Пролетта сякаш и тях бе подновила. Затова забързахме надолу, по-скоро да стигнем до него и да му се порадваме. Наистина като току-що дигнати бяха къщите. Улиците и те застлани, а старинната черква стегната като нова. Само хора не се виждаха, ни по улиците, ни по дворовете. Нямаше хора и на площада, до който стигнахме след бодра обиколка на цялото село. Кръчмата на едно място с хоремага бе затворена. Само празни столове и маси стояха извадени пред нея. Пак тръгнахме да обикаляме- към чешмата, после към спирката, пак към черквата и кръчмата. Никой. Съвсем празно бе селото. Ненапразно значи се тюхкаха старите родопчанки: „Навремето имаше малко къщи, много народ, а сега много къщи, а няма народ. Разпиля се.“ Той народът беше се разпилял и от големия град. Половината народ го беше напуснал- кой по Гърция и Испания, кой по-надалеч- Америка и Канада да търси препитание.

 

Бодростта ни и тя се разпиля. Разпиля се и надеждата да си похапанем нещо чисто родопско и да си поприказваме с родопчани, че те говорят много сладко и поетично. Баба Елена от Равногор така се бе изказала за водата, когато я спираха:“ Е, миле, водата е като гост. Не знаеш кога ще дойде , кога ще си тръгне.“ Ето и ние, бяхме дошли да гостуваме, а нямаше на кого. Все пак имаше столове и маси- сложени на площада пред кръчмата като за гости и ние седнахме и заизваждахме каквото си носехме . Когато вече се бяхме поободрили от храната, на масата ни изведнъж изникна гост. Висок , със зачервено лице и въпреки възрастта си- як. Много му се говореше. В празното село да поговориш с някого не бе празна работа. Особено пък за него, дето трябваше да запълни голяма празнота вътре в себе си. Заради нея беше пил. Не бе помогнало. Напротив – от пустотата се бе надигнала мъката и тя вече се разстилаше пред нас по-голяма и по-тъмна от планината, защото вече се стъмняваше. Стигаше чак до Испания- чуждата страна , в която заради него бяха отишли синът и внукът му. Той бил виновен, те да се скитат немили-недраги по чужбината. Той не им осигурил нищо и така ги прокудил и двамата. Хич човек бил той. Да не осигуриш децата си. Напразно бе живял. Напразно бе работил. Напразно и напусто щом не можал да им даде живот тук. Каеше се като най-голям грешник. Сякаш бе крал и убивал, а не работил тихо и кротко като водопроводчик до пенсия. Плачеше сякаш животът им бе свършил, след като са си отишли оттук. Сякаш нищо добро не бе свършил през живота си. Нямаше утеха за него. Не успяхме да го отървем ни за миг от болката, че няма вина, че хиляди са като него, че достатъчно е направил като е отгледал син и внук. Обвиняваше се за всичко сторено, а най-вече за нестореното, ненатрупаното,

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020