ДВОЕН ДЖАК

Мъжагата умее да слиза от влакове. С достойнство. С усмивка и развят перчем. С вдишване и издишване.

И сега го прави на непозната гара, в непознат град, пред непознати хора, защото както винаги него никой не го чака нито на перона, нито извън него.

Със затворническата торба на рамо спира първия, който му попада с въпрос как да стигне до морето.

След отговора отваря свежа крачка в указаното направление и без да се оглежда встрани спира на нещо като крайбрежна улица.

Бряг определено има, но къде е морето? Къде е най-красивата мечта в некраткия живот? Къде е блянът на заключената единична килия, в която се хващаше, че си говори с телевизора?

То и морето явно е нещо като залив или устие на река, защото отсрещния бряг отчетливо се оформя през прозрачния въздух на септември. Морето, заради което реши да дойде след принудителното присъствие в „онова“ заведение отсъства от пейзажа. На негово място има нещо като чернота или тъмна сивота, по която невъзмутимо се разхождат хора и чайки, в търсене на разни ракообразни, както ще разбере по-късно.

И отново се обръща към първия минувач:

– Къде е морето?

– Отрлив е – получава лаконичен отговор.

„Този отлив ми скапа усещането за Свобода“ – помисли си Мъжагата и се врътна обратно към първия попаднал пред очите му пъб, разперил маси върху тротоара. Решителна стъпка към преосмисляне на обстановката и разбира се реализиране на една друга мечта, напълно реална, която се визуализира във вид на млада, учудващо красива сервитьорка. Явно и тя е емигрант като него, щото местните...

– Какво ще желаете, сър?

– Двоен „Джак Даниелс“ – мечтата, лелеяна и осъществима – плюс кока-кола и лед!.

Липсата на клиенти е в негова полза и поръчката се изпълнява моменталически. Кола и лед заедно с чаша кехлибарена течност в затормозяващо-нищожно количество.

– Какво е това, дарлинг?

– Двоен Джак, сър, две унции.

– Аха, шестдесет и шест грама...

И си спомне как преди години на един друг бряг и на една тераса...Ееее-ххх. Една още по-красива сервитьорка носи шестнадесет по сто сливова, две газирани води и две салатки зеле с моркови...Еее-ххх. Как с един друг мъжага си ги наредиха по осем пред всеки като шахматни пешки.

– Я ми донесете още седем, моля!

– Седем какво, сър?

– Се-дем двой-ни Джа-ка – отчетливо на срички, безкомпромисно и почти грубо, без да му дреме, че това са половината спестени в пандиза пари.

Малко по-бавно идват още седем близнака на първата чаша, която вече се е отляла вътре в пресъхналия хранопровод. C2H5OH в осем чаши, по-точно вече седем. „Цапни му две, ха още пет.. Охаааа“. Засмива се на глас и няколко минувача се обръщат, а двама полицаи се спират за да го разгледат с интерес. Съвсем по полицейски забелязват торбата под масата и единият маха приветливо с ръка:

– Честита Свобода!

Мъжагата лениво вдига чашата в отговор на поздрава. „Д