В Тракийската долина. Казанлък…

Като загадъчен папирус се развива този град,

щом тръгнеш от гарата в посока изток.

Аз вървя с бели стъпки. Вървя след себе си.

Слънцето ги пълни с небе.

Душата ми от часове е пейзаж.

А едва съм тръгнала.

Едва съм се потопила в утринта.

Човек не намира това,

към което е тръгнал.

Той по-късно разбира

вървежа си – бавен или задъхан –

към нещо невидимо…

/ Или много вътрешно за него. /

Като папирус се развива този град,

разгръща се –

с тракийската си,

средновековна

и възрожденска история.

И с настоящето си –

чудесните хора

и тяхната особена емпатия,

децата, които ядат сладолед

и гонят гълъбите.

Все си мисля, че ще стигна

точката на това дълго писмо

на Господ до мен…

А то е безкрайно…

Тогава решавам, че

ще стигна просто и ясно

до Тракийската гробница…

Преди това съм спряла

да разгледам, доближавайки го

до представите си,

Севтополис,

красотата на златните накити,

онези делви и амфори, фрески.

А после Над Сент Миклош,

царете и славата…

Всичко това омагьосва.

И те възпира…Но се изкачваш…

И все по-нагоре…

Кубрат, Аспарух, Омуртаг…

Билото на възхищението

може да уморява…

Намирам по пътя си всичко,

което мога да нося –

гордост, река, пролетно пълноводна,

приток на Тунджа,

нежните акварели на Дечко Узунов

и другите му картини…

И още, и още…

После стигам.

Изкачила съм само сърцето си.

Връщането е тихо. И по-кратко.

Мълча.

А колко богата се чувствам!

Кой ще изтрие пейзажите в мен от този ден? –

светещите мечти –

си казвам усмихната.

И се вслушвам в шепота на Казанлък…

А навярно и в свойто търсачество –

в жаждата да се преродя

и да остана тук,

при разпилените стъпки на древните траки…