Името й е Зорка и много й отива, защото бухналата й коса пламти като зората, а очите й те трогват като лъчите призори. Самата тя е в зората на живота- само на 6 години и половина и цяла е поела и понесла светлата му радост по незнайните му пътеки- всичките нови и неописуеми .
Но ето, че преди 6 месеца съдбата й препречи заристите пътеки на детството и й стовари ненадейно житейски тегоби не по ръста й- стовари я в непозната страна, където не само възрастните, но и децата не разбираха български. Освен това те самите говореха неразбираемо. Опиташе ли да се приближи до тях и да поиска да играе, те казваха нещо, което звучеше като "Махай се" и тя отиваше настрани да играе сама и да мълчи като глухоняма. Сигурно някога и немците са идвали в нейната страна и са мълчали като неми, защото не са знаели нейния език. Но сега тя трябваше да онемее, защото ако проговореше, никой не я разбираше. А колко много й се говореше и то на български!
Разбрах това още на първия ни урок. Не спираше да ми разказва за приятелите си Ванчето и Коцето като натъртваше: "Ама те говорят на български! Те са истински приятели!" Постоянно ми правеше забележка : "Кажи го на български." Дори и до десет не искаше да преброи на немски. Твърдото "Не те разбирам." трябваше да сложи точка на учебните занимания, за да преминем към истинските: започваше да пее "Слагам край, слагам край" от филма на „Дисни“, разбира се на български, да ми разказва за истинските си приятели или, ако настоявах да учим или играем на немски, просто си пускаше някой български филм или песен.
Така уроците ни продължиха неуспешно с месеци. Само един я развълнува с песента и историята на Св. Мартин. Мислено тя влезе в детското шествие с фенера, който осветяваше пътя на св. Мартин през бурната нощ и запя: "Их гее мит майнер Латерне унд майне Латерне мит мир." Продължила да пее и след урока, както ми разказа майка й, чак до късно през нощта, когато заспала от изтощение.
Фантазията й беше неизтощима. На един от уроците ме запозна с добрата магьосница- нейна близка, която не можехме да опишем на немски, защото вълшебницата си била забравила името, а и освен това била невидима. Нямало и как да я нарисуваме, защото кой молив можел да нарисува нещо невидимо. На следващия урок ми представи куклата си, която нарече своя сестра и ме помоли: "Моля те. Приеми, че е моя сестра и чуй какво иска.“ "Сестричката" й проговори от високоговорителя на български и не млъкна до края на урока.
Тъй като напредък в немския нямаше никак, в училището поискали да й се направи тест за интелигентност. Майка й отказала, но бе много разстроена и не знаеше какво да прави. А Зорка си знаеше своето. Опитите ми да я науча на буквите прекъсваше неумолимо с думите: "Ама аз не мога да чета.", от което следваше, че ще правим това, което тя може- всичкото на български.
Последния път ме посрещна с една бяла роза, която тържествено поднесе пред камерата. Аз си помислих с надежда, че най-сетне иска да научим цветята
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.