Марлена Юрукова

Разказ

Вечна и бляскава

5.00(2 гласа)

Разказ

Златният град

5.00(1 гласа)

Поезия

За душите (Задушница)

5.00(2 гласа)

Разказ

Рембранд

5.00(1 гласа)

Поезия

Старицата

5.00(1 гласа)

Поезия

Жената затваря вратата

5.00(1 гласа)

Виж още

Чикаго- първият кръг

/на Никола Маринов/

Дай първата оценка

Да отидеш от България в Чикаго е като да излезеш от акварел на Никола Маринов и да влезеш в картина на Edward Hopper, от прасковената светлина, в която майки обгръщат децата си, и която момичета с поглед пренасят в теб- в геометрично насечени пространства, за които картината е малка, а хората са само допълнение към геометрията им. Улицата, на която си излизал по чехли, за да отскочиш за хляб до съседа или магазина, там е футуристична система от магистрали, мостове, железници, надлези и подлези. Магазинът е някъде на най-отдалечения й край и да стигнеш дотам е изпитание. Работното място е още по-далече. Тръгваш да ги достигнеш с „Блу лайн трейн“, „Ред лайн трейн“, „Браун лайн трейн“, пътуваш толкова дълго, че забравяш закъде си тръгнал. За магазина, защото работата е все още само много далечен копнеж.

Още по-далечен копнеж беше домът им, Търговище – роден град и на трите жени, и на Никола Маринов. И трите тайничко една от друга се надяваха да не намерят никакво препитание тук, за да имат оправдание да се потопят обратно в разтворения от нежност акварел. Не смееха да си признаят нежността и слабостта на самите себе си и за да не се издадат, не се гледаха в очите. Дните прекарваха в напрегнато придвижване из геометричните конструкции на пейзажа и взиране в обявите за работа във вестниците, оставени милостиво от минувачите в подножието на небостъргачите, или по витрините на индийските и мексикански магазини, в един от които Милка още първия ден след пристигането им сред купищата пробити тенджери, обувки и дрехи втора употреба бе открила съвсем новичък дневника на Ане Франк за 50 цента. Вечер се прибираха с „Блу лайн трейн“ в предградието, където с още пет сънароднички деляха наем и жилище, което едва разпознаваха сред хилядите еднакви блокчета.

От напрежението на деня не им се говореше. Сякаш вече не бяха заедно. Започваха да заприличват на жените, застинали като манекени в картините на Хопър- сами със себе си в пространство, разсечено от релси, писти и небостъргачи, в което самите те изгубени търсеха нещо вече изгубено. Трябваше да се насилят и да се подчинят на новия си живот тук, да се оставят той да ги пренася все по-ускорено из пътните си съоръжения и конструкции, както се бяха оставили дошлите по-рано. От тях зависеше само това усилие- да се покорят- и нищо друго- най-малко онова, за което бяха мечтали и дошли. Ако се разбунтуваха, трябваше да се бунтуват срещу собствения си бунт, довел ги на дъното между небостъргачите.

Трите жени- едната съвсем млада, почти момиче, другата жена на 33, като във филма на Христо Христов, и третата- вече около 50, с усилие задържаха възмущението си от съветите на добронамеренените по-стари емигранти, които тържествуваха над тях с уверението, че много ще се мъчат особено, ако не знаят английски. Че ще трябва да минат по реда си през всичките адски кръгове на емиграцията- от най-долното и отчаяно състояние на новодошлите, през първата работа на общи работници на летището, през всички следващ

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020