Марлена Юрукова

Разказ

Златният град

5.00(2 гласа)

Разказ

Рембранд

5.00(2 гласа)

Поезия

Старицата

5.00(2 гласа)

Поезия

Жената затваря вратата

5.00(2 гласа)

Поезия

Един спокоен ден

4.97(1264 гласа)

Виж още

Анета

/на майка ми/

4.64   (11 гласа)
таланти, защото както е казал мъдрецът „Таланти -много, а характери -малко“. Характер Анета имаше. Когато мъжът й я заведе едва двайсетгодишна в стопанството в село Текира, свекървата я посрещна недоволна и я упрекна, че била много слабичка и с малки ръце. Как щяла тя да върши селската работа като не била дебела и яка като Мишайкова- булката от съседното стопанство, нея трябвало да вземе синът й. Свикнала да търси хубавото и само него да следва, Анета не обърна внимание на грубостта и след години разказваше случката за недружелюбното посрещане не от злопаметност, а като анекдот заради комичността й. Смешно-тъжните истории от живота й на годеница и млада булка биха събрали цял сборник разкази- по хаджи Ахиловски живи и характерни за българите от станалото вече „старо време“. Мъжът й едновременно интелигент -правист и селянин от Текира със сламена шапка на дупки и къси панталони, неразличим сред ратаите си, й обещаваше преди сватбата, че ще я вози в бяла лимузина, облечен в бял мериносов пуловер. След сватбата лимузината се превърна в конска талига, а бялото мерино- в памучна карирана риза за кърпене. Но въпреки неочакваната трансформация тънката гражданка не само не страдаше, а прекара най-хубавите години на младостта си, а и на живота си там, защото естествената селска хубост бе ненадмината като хубостта на самата Анета. Там на село всичко бе непосредствено хубаво и истинско- постната гозба на баба Нука, сготвена от едни домати само без олио, пълната с риба реката, минаваща през селото, бурния любовен живот на млади и стари и най-вече- цъфналите ябълкови градини напролет. Младата жена с тънките ръце и глезени се оказа не само нежна романтичка, която вижда селото с очите на любимия си Йовков, но и добра стопанка.

С годините грижите и работата не намаляваха. Към болния мъж се добавиха и болните родители. Към нейните грижи се добавиха тези на дъщерите й с всичките тревоги и печали на младостта. Докато накрая и тя се разболя и то от най-тежката болест. Дъщерите й бяха неутешими и пак , вместо тя да иска утеха, те пак при нея утеха търсеха за мъката си заради болестта й и чакаха тя да ги успокои, че ще се бори и оздравее. И тя се съгласяваше на всичко само и само да ги успокои. Уверяваше ги, че ще оздравее, и се оставяше да я разкарват в инвалидна количка по кабинети на високи етажи и безсмислени процедури. Само понякога се опитваше да ги откаже от устрема им да я лекуват, който й причиняваше допълнително страдания, и казваше: „Аз съм си изживяла живота. Е, живях по-дълго от мъжа си, дори и от баща си. Дали сега ще си отида или след 5 години, не е ли все едно?“ Отиде си отвъд след няколко месеца кротка, добра и красива, каквато си бе и тук.

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021