Още една сигурна стъпка в поезията

Стихосбирката на Мария Николова „Заспа последният щурец“ е нейна 14-та книга и е продукт на издателство „Български писател”, редактор Боян Ангелов и художник на корицата Вълчан Петров. На свой ред тази книга утвърждава позицията на авторката в съвременната българска поезия. Земна и чувствителна, винаги с усет за реалността и винаги няколко сантиметра над плоскостта на делника, неподдаваща се на изкушението да подчертава постиженията си, но и със самочувствието да им се радва; отзивчива, независима, едновременно мъдра, уравновесена и някак фриволна – Мария Николова е това, което човек има пред вид, когато казва: „Поетеса!”

Преди да разгърна страниците на стихосбирката, се изкушавам да поразсъждавам за метафората в заглавието. Има и стихотворение с такова заглавие, но за него следва да се мисли отделно. „Заспа последният щурец“ е енигматичен паратекст, който провокира, подсказва, може да подведе, а може и направо да заблуди. То е завършена теза, чийто прочит поражда всевъзможни идеи в широк диапазон – от визията за абсолютния край до силата за ново начало.

А когато стигнем до едноименното стихотворение, се убеждаваме, че прочитите са повече и са до един подчинени на изстрадания, единствено логичен и въпреки това сепващ финал на творбата.

Едно наистина хубаво стихотворение може да служи като компас в творчеството на Мария Николова – „Моите стихове“. Тя ги нарича „храм за мечтите“, „дом за орли“. От моите стихове, казва поетесата, и зиме, и есен капе пролет. Те са самодивската й риза – пазят душата, а и тя ги пази, не къса цветята им, пази достойнството им – не ги храни „с трохи и корички“.

Стихотворението „Импресия“ е сред творбите, които бележат новото в лирическия глас на Мария Николова. Едновременно динамика и изследователска прецизност в детайла, в мисленето, за да се роди картина на съвременния живот, който не може да роди много от децата си.

Много са интимните стихове в книгата. Някои от тях, като „В тази есен“, носят откровено еротичен контекст, съпроводен с абсолютна откровеност, чрез която есента на живота е представена в целия й драматизъм и жизненост.

В редица от своите торби авторката се връща към свидни образи от света на традициите, на семейството, на рода. Без тези корени дълбоко в плътта на времето ние сме обречени. Образът на майката и питата, от нея замесена, съдържа древни символи, свързани с култа към земята. Сезоните и техният кръговрат обръщат мисленето ни навътре към духовното израстване и непрекъснатата смяна на условията то да се осъществява. Снегът, лятната буря, последният плод на есента, събуждането, наречено март, са колкото природни стихии, толкова и човешки съдби.

Творбите в тази книга не са организирани в отделни цикли, а следват общ тематичен и интонационен ритъм, заради който стихосбирката изглежда много цялостна. Отделните тематични линии се преплитат, д