ТАТКО

Вече десет години, откакто те няма.

Не чака, побърза да идеш при мама.

Така си и тръгна – безгласна енигма...

Смъртта в операция тежка те стигна.

От мъничка с обич за тебе изгарях!

Ревнувах те силно, все „татко” повтарях.

Не беше герой, нито дързък мечтател,

но в твое лице имах верен приятел.

Гнездо бе за мене и нежна опора.

От теб се научих да мисля, да споря.

Бе пролетен вятър, добър и усмихнат.

Така ми се иска за миг да притихнат

тревогите мои и жаждата скоро

със теб да говоря, говоря, говоря...

Но после се сещам, че вече те няма

и моят копнеж си е просто измама.

Какво е смъртта? Шепа пръст от сърцето.

И птиче, което се рее в небето.

С душата си волна на тебе приличам...

И още съм твоето храбро момиче!