Незабравимият създател на „Цената на златото”

, бе именно промяната в интерпретацията на тематиката, доминираща в официалната литература през 5O-те години – колективизацията и индустриализацията на страната, миграцията и урбанизацията. За разлика от идеологическия догматизъм и лакировката на действителността в такива.творби от 50-те години като „Сухата равнина”, „Път”, „МТ станция”, "Нонкината любов” и др., творбите със селска и особено с работническа тема през 60-те вече се освобождаваха от идеологическите схеми. Това се чувства дори в последните творби от ведровската трилогия на Гуляшки и в „Двама в новия град” на Камен Калчев, доста силно в „Мъртво вълнение” и най-вече в привидно производствените романи, разкази и новели на Васил Попов, Георги Марков, Дико Фучеджив, Георги Мишев, Блага Димитрова и др.

Един от показателите на тази проява е поетиката на заглавията – все някакави разгневени, негативни, обратни – „Гневно пътуване”, „Мъртво вълнение” и „Свирепо настроение”, „Обърнато небе” и „Объркани записки”, „Пътуване към себе си” и „Пътища за никъде”. Не винаги, разбира се, сами по себе си, тези заглавия са значещи в този „разгневен” и „обърнат” смисъл. „Пътуване към себе си” само по себе си не говори нищо „обратно”, но със своята интровертност, то е пряка антитеза на идеологически желаното в предишния период „пътуване към хората”. Непубликуван в онези години, „Покривът” като заглавие също не говори нищо, но със срутването си се превръща в опасна метафора. Както и да бъдат четени, заглавията на първите книги на Васил Попов „Разкази” и „Малката мина” са неутрални, но ако се вгледаме внимателно в съдържанието им, ще усетим подчертано екзистенциалисткия прочит на „трудовата тема”. Но вече „Низината”, в чието заглавие само по себе си няма нищо подривно, в своя спор с историческия оптимизъм на „Звездите са мои” и особено с метафората за пеперудите – „отгоре червени, отдолу черни” - се превръща в пародийна гавра с производствения роман.

Със заглавието на първия си роман - ”Лош ден” – Генчо Стоев се вписва в негативната поетика на заглавията от годините на големия прелом в българската литература през 60-те години. И дори привидно оптимистичното заглавие „Като ластовици” на другата му книга – разкази – на трудова тема всъщност разкрива непокорния, анархистки, както точно го определи Сабина Беляева, характер на неговите „трудови” герои.

След това необходимо ситуиране на Генчо Стоев в българския литературен пейзаж на 60-те и 70-те години, ще разкажа няколко епизода от общуването си с него.

Понякога ме канеше да пътувам с него при срещите му с читатели, доста обичаен ритуал на общуването между писател и критик във всички времена. Но при Генчо имаше и друго. Той заекваше силно, особено когато се вълнуваше, а човек като него се вълнуваше силно когато ставаше дума за обществени и литературни въпроси. И затова присъствието на критик при срещите му с читатели му спестяваше не само неудобството да говори за собственото си тв