Незабравимият създател на „Цената на златото”

4.97   (917 гласа)
а се и обичайните при подобни обстоятелства разговори – домакините разказваха за своите успехи и проблеми, а гостите искрено или фалшиво проявяваха интерес към тях. По някое време зададох въпрос и аз – най-искрено се заинтересувах какво произвежда този огромен, ако се съдеше по залата, машиностроителен завод. Никой обаче не отговори на въпроса ми. Затова след малко го повторих. Този път настъпи накакво неловко мълчание и ми се стори че всички ме загледаха някак странно.Тогава директорът заповяда на една от жените:

- Иди и донеси подаръците на другарите.

След малко жената донесе и ни поднесе някакви неголеми пакети, които трябваше да разтворим. Махнахме опаковките и взехме в ръцете си подаръците – малки, с големината на ябълка, мелнички за черен пипер. Стори ми се странно, че такъв огромен машиностроителен завод произвежда дребни домакински уреди, но този път се досетих да не питам нищо. След малко трябваше да тръгваме и колата отново ни заведе до карловската гара. Помахме с ръка от прозореца на изпращащата ни библиотекарка и щом влязохме в купето, Генчо ми се скара как съм могъл да задавам такива провокационни въпроси. И тъй като все още недоумявах, Генчо, заеквайки, ми обясни

- Т-т-ти н-н-н-не знаеш ли, ч-ч-ч-че това е най-големият военен завод на Балканите.

Не го знаех. И до днес впрочем не зная какво военно е произвеждал завода –танкове, ракети, калашници, мини или снаряди.

А мелничката за кафе, малко поовехтяла, тук- таме поолющена и ръждясала,не само запазена, но и работеща, пазя и до днес. Не само като ползван домакински уред. Но и като спомен за времената, когато нещата се произвеждаха за да бъдат колкото се може по-дълготрайни, за разлика от днес, когато всичко произведено трябва по-бързо да се изхвърли и замени с по-ново. Така е и с книгите. Първите се наричат шедьоври, вторите – бестселъри.

По-късно ходих на литературно четене в още един военен завод, в Казанлък. Този път с Васил Попов, с когото бях и по-близък приятел и съм го придруржавал в много повече срещи. Този път нямаше нужда да питам какво произвеждат, защото домакините още в началото ни разведоха из музея на завода, където се виждаше какво произвеждат и са произвеждали.

В края на 90-те години се уединявах за по няколко летни месеца в къщата на варненското издателство в Сопот. И бях свидетел на мъчителни гледки – голяма част от работниците във ВМЗ–то бяха уволнени, на останалите с месеци не им изплащаха жалките заплати, хората стачкуваха, без някой да им обръща внимание. Младите бягаха, старите гинеха. Безработица, глад,мизерия. По пътя от Баня към Калофер виждах опустели рушащите се сгради на напуснати казарми и заводи. И пустеещи розови градини. Понякога дори си мислех кощунствено –не е ли това божие наказание за хората, които са престанали да произвеждата рози, за да произвеждат средства за унищожение. И както винаги – наказани са

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021