Дарът

Всичко започна от един въпрос. На осемнайсети октомври седемдесет и осма, точно три месеца преди Неда да навърши седем години, дядо ѝ, както седеше на люлеещия се стол пред телевизора и поглаждаше олющения му подлакътник, я попита какъв подарък иска за рождения си ден. Това не беше обикновено запитване, а ритуал, повтарящ се всяка година на същата дата. Три месеца му бяха необходими, за да се подготви. Каквото и да си пожелаеше тя, дядо ѝ го сътворяваше от дърво. И дреха да му беше поръчала, и нея щеше да издялка. Изнамираше едър къс, затваряше се в малката си работилничка в мазето, пълна с причудливи длета, и закипяваше работа. Когато оформеше произведението си, го изрисуваше с тънки четки и го лакираше. Тя можеше да гледа с часове как загрубелите му пръсти любовно играят по дървото и му вдъхват форма, чувства и дори движение. За четвъртия си рожден ден си беше избрала кукла бебе – той ѝ я бе направил с дупчица в устата, за да пъха в нея биберон. За петия рожден ден – къщичка, ама с всичко – с комин, с две прозорчета (стъкла нямаха, облепи ги с найлон), с отваряща се вратичка с изрисувана дръжка, а вътре – миниатюрно креватче. За шестия си рожден ден получи масичка с четири столчета, а с баба ѝ ушиха зелена покривка. И на оня осемнайсети октомври, три месеца преди седмия ѝ рожден ден, докато ѝ задаваше съдбовния въпрос, дядо ѝ вече сладостно предвкусваше – чак мустаците му потрепваха от възбуда, радостта от единението му с дървото. Този път обаче Неда щеше да го изненада.

Няколко седмици преди това, в една дъждовна неделя, тя се застоя пред телевизора необичайно дълго. Пред очите ѝ се разкри вълшебство, което в онзи миг дори не можеше да назове, но по-късно го наричаше „балет“. Стърчеше зяпнала насред хола, взираше се в изящните като снежинки какички – как скачат и се въртят, и се носят сякаш по въздуха, поклащаше се в такт, пристъпваше на пръсти, разкрачваше се от време на време в опит за шпагат и мечтаеше да се вмъкне в телевизора и в оня омагьосан свят. Представлението свърши, на негово място запърпори някакво предаване, но тя сума време не помръдваше, а пред очите ѝ се рееха феите с бели рокли с щръкнали поли. Оттогава насетне, щом по радиото зазвучеше възрастна музика (така наричаше класическата), усилваше звука, шмугваше се в стаята на майка си, нахлузваше някой от прозрачните ѝ комбинезони, завързваше коланче и танцуваше. И когато на оня осемнайсети октомври дядо ѝ ѝ зададе фаталния въпрос, отговорът ѝ вече беше намислен: да я заведат с баба ѝ на истински балет. Той обаче не беше готов да го чуе. Ръката му по инерция милваше подлакътника, а лицето му сменяше изражения: от учудване, през разочарование до унило примирение.

Както винаги, той изпълни желанието ѝ. Само в началото опита да се измъкне, пробутвайки идеята да отиде само с баба си. Неда обаче беше непреклонна: искаше и с двамата. И понеже дядо ѝ хич не ги схващаше тия работи с балета, помоли за помощ съседката Пепа – тя работеше като фризьорка на „Дондуков“ и бе