Елена, жената, която я няма

ОТ САМОТО НАЧАЛО

В тишината и неподвижния въздух на летния ден изниква отнейде неочаквано и незримо движение като залутала се самотна вълна. И моят наполовина отворен прозорец почукна няколко пъти в стената.Так-так-так! Без да вдигам очи от работата, леко се усмихнах като човек, който знае добре всичко около себе си и живее в мирно щастие без изненади. Без думи и без глас, само с един жест дадох знак, че шегата е успяла, че може да влезе, че я чакам с радост. Тя идва винаги така, с мила закачка, с музика или мирис. (С музиката на случаен, самотен звук, който изглежда чуден и значим, с мириса на поле или на северняка, който вещае първия сняг.) Понякога дочувам неясен говор, като че пита някого пред вратата на моя дом. Понякога усещам само как край прозореца ми минава нейната сянка, гъвкава, безшумна и пак не обръщам глава нито вдигам поглед, толкова съм сигурен, че е тя и че сега ще влезе. И само безмълвно и неизразимо се наслаждавам на тази частица от секундата.

Естествено, тя не влиза, нито я виждат очите ми, които никога не са я виждали. Но аз вече съм свикнал и да не я очаквам и целия да потъна в сладостта, която дава безкрайния миг на нейното появяване. А това, че не се появява, че не съществува, това съм го прежалил и преболедувал като болест, от която се боледува само веднъж в живота.

Забелязвайки и помнейки по цели дни и години нейното най-различно появяване, винаги чудесно и неочаквано, успях да открия в това известен ред, някакъв порядък. Преди всичко, привидението й е във връзка със слънцето и неговия път. (Наричам го привидение заради вас, на които разказвам това, за мен лично би било и смешно и обидно да наричам с това име, което всъщност не значи нищо, своята най-скъпоценна действителност.) Да, тя се явява изключително във времето от края на април до началото на ноември. Твърде рядко през зимата, но и тогава пак във връзка със слънцето и светлината. С растежа на слънцето и нейните явявания биват по-чести и по-живи. През май е рядка и нередовна. През юли и август идва почти всекидневно. А през октомври, когато следобедното слънце става течно и човек го пие без край и умора, като че пие самата жажда, тя почти не се отделя от мен докато седя на терасата, загърнат от плетивото на слънцето и сенките на листата. Усещам я в стаята по едва чутото шумолене на листовете на книгата или по незабележиото пукане на паркета.Но най-често тя стои, невидима и нечута, нейде зад сянката ми.А аз с часове живея със съзнанието за нейното присъствие, което е и значи много повече от всичко, което могат да дадат очите и ушите и всички клети сетива.

Но когато пътеката на слънцето започне да се смалява и листата на дърветата да оредяват, а по ясната им кора се стрелне мълниеносно катеричка, която вече сменя козината си, привидението започва да се губи и бледнее. Все по-редки стават онези леки шумове, които съ