Пет минути

Седнал на пейката насред обхванатите от есенния пожар листа, облечен в черно и прегърбен, Андрей прилича на самотен въпросителен знак, който чака да си получи изречението. Няма да чака още дълго, защото аз бързо се приближавам, а гърдите ми сякаш са пълни с олово. Натежали са от въпроси. Къде прекара последните две години? Защо замина? Защо без да ми каже? Защо после нищо не каза? Нито едно „Добре съм.". Нито дума.

Защо? Веднага ще го питам. Ще го питам също щеше ли да ме потърси, щеше ли да каже здравей, ако не аз го бях забелязала първа да седи там.

Заставам пред него, а той ме поглежда в очите и цветът от лицето му бавно започва да изчезва, сякаш някой полива негов портрет с бяла боя, започвайки от челото. Защо пребледняваш, любими? Нима не се радваш да ме видиш? Въпросите жужат, блъскат се един в друг и дружно в ребрата ми, а аз си мълча.

Лицето му вече е бяло като на мъртвец. Долната устна потреперва и две силни ръце обгръщат раменете ми. Сега моята долна устна трепери. Чувам, че си поема дъх, за да ми каже нещо и усещам как настръхвам от нетърпение, но след миг всичко започва да се тресе – ние, земята, дърветата, пейката...

Събуждам се и светлината в самолета, сините седалки пред мен и гледката през прозорчето - бели облаци, кръжащи над назъбени планински върхове, прогонват съня и спомените. Само турбуленцията остава още малко. Отправям поглед през квадратното отворче от дясната ми страна и с възхищение се наслаждавам на величието на Андите – спиращо дъха съчетание от бяло и зелено, поразително като пролет през зимата. Но да се съчетаят зелената пролет и скованата от лед зима е почти толкова невъзможно, колкото да избегна спомена за чувството, което скова мен, когато преди две години се върнах в родния си град и открих, че причината за завръщането ми е решила да замине, да зареже всичко в търсене на един бог знае каква величествена глупост – свободата, призванието си, себе си. И за да не носи много багаж, моята причина е изхвърлила ненужното – нас, мен. Ще ми се да се бях сетила да го изхвърля първа.

- Уважаеми пътници, говори пилотът. Горивото ни е на привършване. Имаме само за още пет минути. Моля, запазете спокойствие и очаквайте инструкции за действие.

Турбуленцията отшумя преди малко. Сега аз се треса. Нагоре по гръбнака ми пълзят ледени тръпки, и то не защото от задната част на самолета се чува пронизителен писък, а заради съобщението. Познавам гласа на пилота. Високо насред облаците моята избягала причина явно е намерила и свободата, и призванието, а навярно и себе си...

Овладявам треперенето след време – секунди или минута, не знам, но веднага щом отново усещам, че имам власт над мускулите си, се оглеждам. От лявата ми страна е седнал добре охранен господин, чиито устни са мазни от току-що изядения обяд и ужасно бледи, очите – изцъклени, а бузите – червени сякаш някой му е ударил две сил