Мотиката

Ех, Станьо, Станьо! Без малко да не мога да дойда. Закъснях, ама ще прощаваш! Едва сколасах до обяд. Тази сутрин те поменах в къщи и се приготвих да дойда и тука, както всяка година на този ден. Сложих в двете чанти каквото имаше за раздаване – питка, жито, вафли, ябълки, един чифт чорапи и хавлиена кърпа за лице. Напълних една туба петлитровка с вода от чешмата. Взех си и мотиката, дето ми я направи приживе, та като идвам да те тесам. Ох, без малко да забравя и бастуна, но се сетих навреме, та се върнах. В седем и половина седях вече на пейката пред входа да чакам Ванката, Кетиния, от четвъртия етаж. Той сега кара такси. Почаках, почаках, пък се зададе по едно време:

- О, бабо Цецо, пак ти ли!? Къде си тръгнала с тия мотики?

- Хайде стига! Нали знаеш къде. То веднъж в годината и ти ми викаш “пак ли”.

- Хайде товари се, но давай поръчка по телефона, че такъв е редът.

Ами дадох поръчка, какво да правя! И той, не е виновно момчето. И пак него пратиха, ама така завели реда – може пък да е за по-хубаво. И тръгнахме, а по пътя Ванката взе да си спомня:

– Колко години станаха, откак си отиде бай Станьо?

– Седем – рекох и душата ми се сви, – кога станаха седем?...

– Хубав човек беше! Веднъж ме вади от една шахта. Само той можа да ме измъкне. Каква канара беше! И като ме спаси, не даде на баща ми да ме бие. Що народ се беше събрал и не можаха да ме извадят, а той ме вдигна само с едната ръка.

– Ами какво си правил в тая шахта? – попитах.

– Като ритахме топка, тя взе че влезна в една открита шахта на ВиК-то…

– Белалии бяхте, ама нейсе…

– Абе, тоя къде кара, бе!... – развика се по едно време Ванката и като отвори стъклото, се накара на едно ухлаво, такова младо, много вакло, ама като некъпано и със слънчеви очила. – Ти къде караш бе? Книжка имаш ли?

А онова като отвори една разкривена уста. Ама като ги зареди едни. Изскочи от колата и тропа по моята врата и псува. Ванката и той изскочи и взеха да се бутат и да се карат. Някакво стъкло се счупи. Насъбраха се хора, ама всички сеирджии. Тоя ухлавия извади нож. Като го видях как лъсна, грабнах каквото сварих и изскочих от колата.

Само че, вместо бастуна, съм взела мотиката. Вдигнах я високо срещу ухлавото и викнах: „Наза-ад! Назад, че не знаеш каква лудост имам!” А онова ме гледа и се зъби. Ванката ме дърпа настрана и ми вика: „Бягаййй! Не се месиии!”. Ама как няма да се меся. Пък и оня беше в нарушение.

Аз може да съм карала кола, само когато ти пиеше, ама знам правилата. Пък и ме знаеш как побеснявам от несправедливости. Че и да скача да се бие! Че и нож да вади!

Тръгнах с мотиката към него, а той като ме блъсна, на земята ме събори. Ама не се уплаших! Полека-лека пак станах, подпрях се на мотиката да си взема въздух и пак я вдигнах високо. Опрях му я в корема му и го съборих и аз на земята. И щеше да стане една, Станьо, ама има Господ! Оня келеш скочи, взе мотиката и срещу Ванката – аха да го пос