Халището

Баба Радка си беше заминала още напролет между Цветница и Великден – ей така, в съня си. Обадиха ми се веднага, но не можах да отида за погребението й. Братовчедка ми тогава помълча недоволно в телефона, но се разбрахме, че ще дойда за първия голям помен – 40-те дни.

И сега пътувах. Никой не ме чакаше на летището. Така бях поискала. Взех такси до жилището на баща си, но него го нямаше у дома, беше заминал на лятната къща на втората си съпруга. А в бързината си беше надраскал някаква бележка, която не знам защо, не ми казваше нищо.

„Да не забравиш лятото. Последното лято. И първото”.

Замислих се, но реших, че това не е писано за мен. Може би беше за сина на брат ми, но когато и той дойде, стана ясно, че и на него текстът нищо не му говори. Решихме да му се обадим, но се сетихме, че мобилният оператор там няма обхват. Татко се качваше на една височина край селото и така се чуваше с нас. Рядко говорехме откакто се беше оженил за втори път. А и сякаш нямаше какво да си кажем. Особено по телефона.

Евгени, синът на брат ми, ме настани в колата и прибра багажа на задната седалка. Исках да го питам за баща му, но чаках сам да започне. Той обаче не бързаше.

Завесата на мълчанието дръпна неочаквано телефонът и племенникът ми викна ентусиазирано:

– Лельо, започва се! Да видим кой е.

Беше баща ми. Питаше дали съм кацнала навреме, дали сме се чули и дали се каним да пътуваме. Дори се изненада, че сме вече напът. Питахме го за бележката, но той не си спомняше да ни е писал бележка. Евгени махна с ръка и ми даде знак да не питам повече. Може да е била за младата му жена – Елена. Стана ми неприятно, че не е прибрал бележките си до нея. На мама пишеше съвсем други:

„Да не забравиш да ми купиш цигари, като се прибираш от работа”.

„Сложи бирата да се изстуди”!

„Вземи малък заем от сестра си до заплата”;

И мама тичаше за всичко. А може би тичайки бързо, изтекоха дните й.

– Лельо, искаш ли да минем през баба. И аз отдавна не съм ходил на гроба й.

Искам, разбира се. Живея в чужбина и все отдалече отбелязвам годишнините от смъртта на майка си. За една Задушница се разплаках и съпругът ми веднага организира пътуване до София. На другия ден мълчеше с мен на гроба на майка ми и когато му благодарих, ме прегърна и каза, че аз поне съм познавала родителите си – беше отраснал в дом и не знаеше нищо за своите близки.

И той не закъсня с обаждането си. Между две събития бързаше да чуе как е бил полетът и дали сме тръгнали с племенника ми.

На гроба на майка ми имаше цветя. Някой бе минал съвсем скоро.

– Мама и татко. Вчера – отговори на незададения въпрос племенникът ми. – Татко поискал да се разходят и да дойдат.

– Как е той, момчето ми? – попитах, макар че се страхувах от отговора.

– Така да е – бива – си казваме с майка… – побърза да ме успокои момчето.

– Исках да го видя, но на връщане ще ми е по-лесно – оправдавах се аз.

– И