Халището

– Ами да не продаваме тогава – казах решително аз. – Имам много хубави спомени от тази къща.

– Татко каза, че ще направим това, което ти решиш.

Дюлковските къщи се белнаха отдалеч подредени като мозайка около реката и двата хълма. Докато приближавахме селото, срещу нас дотича моето босоного детство.

Возех се по същия път на каруца, натоварена със сено. Баба и дядо го събираха за храна на животните през зимата. С брат ми се бяхме качили най-отгоре. Колко голям изглеждаше светът от височината на купата със сено! Дядо бързаше – да не ни настигне бурята, а баба подтичваше пред каруцата, за да отвори голямата порта на двора.

Отдалече съзрях нашата къща. Хем висока и бяла, хем сгушена във върбите около реката. Минахме по новия мост над реката и сякаш видях как с баба перем и простираме черги и халища по поляната.

Срещу мен тичаше едно сополиво дете и плачеше, че си е изгубило топката. Така правеше и най-малката ми братовчедка Даря. Оставяхме я при сестрата на баба, докато сме на полето. Тя плачеше и нареждаше, а ние с брат ми се смеехме на детските й думи: „Нама веце топта. Нама! Даля веце нама топта”. А баба я успокояваше „ А, ще я намерим топката ти. Няма къде да иде. Все ще е някъде по двора”.

И бързаха с дядо да вкарат каруцата със сеното. Ама нямаше как с нас най-отгоре и побързаха да ни свалят. И сеното пречеше – затова събориха върха му.

Когато всичко вече бе вътре под навеса, а бурята вилнееше и се лееше дъжд като из ведро, ние тримата, сгушени под стряхата на сайванта, гризяхме по една намазана филия и чакахме всичко да отмине.

После баба донесе „топтата”.

Някъде преди табелата босите ми крака ни настигнаха и се вмъкнаха във високия ток, който си бях купила преди да тръгна за България. Седнаха на задната седалка и побързаха да стигнат до къщата преди нас.

Всичко си беше същото. Къщата – голяма и сгушена във върбите. Покривът й – провиснал. Оградата се беше смалила и на места даже липсваше. Бурени бяха покрили всичко наоколо. Едва съзрях пътната вратичка.

– А, не оттам, лельо – ме спря Евгени. – През портата ще влезем. И колата може да вкарам.

Пейката на баба и дядо бе рухнала вече. Най-напред от нея стана дядо и се изгуби някъде. Мама дълго страда след смъртта му. Баба си седеше сама на пейката. Не искаше да идва при нас в града. Само леля Кера, сестрата й, като осамотя, идваше и сядаше при нея. Говореха си. Понякога мълчаха. Баба и сестра й бяха известни в района с халищата и губерите, които тъчаха.

Баба беше по-голямата. Когато се оженила за дядо, сестра й още била ученичка в града. През лятната ваканция дошла на гости на сестра си, а пък и да тъкат заедно на стана. Но скоро започнала да поглежда често, често към съседния двор – там току се бил върнал от казармата големият син на съседите. И гледала, гледала, а на другото лято запяла и затъкала и тя в съседната къща.

Когато влязох в двора, най-