Слово за лирика

в снежното вино от набръчканите помъдрели гроздове. Одухотворената бяла материя се превъплъщава в снеготворение, рисуваните снежинки се топят в дланта ни, бялата въздишка на любимата литва над преспите,сребреят и косите на майката, една от двете жени в сърцето на твореца.

 

И там, в алегоричната лавина

от минало и сняг, сега разбирам,

че може би съм жив наполовина

и може би по мъничко умирам.

 

Обикнат и интерпретиран от редица поети, образът на снега при П.А. обединява небесното и земното, снежния благослов и космическия храм. Друг семантичен белег на тази поезия е тишината, афинитетът към тихото споделяне, шепнещата лирическа изповедност.”Аз пътувам и нося тихо като къшей едно сърце.” Такава ненатрапчива,без външна патетичност е и нравствената позиция на твореца в граждански ангажираните му творби.

Последните стихосбирки на П.А. – “40 стихотворения”/1993/ и юбилейната “Този черен бял свят”/2002/ излизат в болното време на посттоталитарни промени. Очевиден е новият дискурс на автора:

 

Навярно старостта ще ме отмине,

тъй както ме отмина младостта.

Не знам дори на колко съм години –

знам само, че живея след Христа.

 

Творенията бележат естествената парабола на поетическия полет, натежават като клони на овошки.Погледът е углъбен, скептичен, но далеч от мизантропията, стихът е протяжен, като бавен камбанен звън. Все така всеобхватна е авторовата позиция, съхранила нравствеността на гражданина и неподкупната искреност на певеца. В поетическото пространство отекват реторичните въпроси за вечната "неудобност” на поета, за плачещата Родина и безсмъртните предтечи, за самоубийственото битие на съвременното човечество. Продължава диалогът с природата, с винаги прощаващата гора, в която душата търси убежище от панелните бърлоги. Къщата е остаряла и тъжно мълчи, ала Богът на поезията още диктува нощем стихове, нетленни са образите на ближните. И отново една стихия, този път на дъжда, който обладава земята с напукани устни, бушува в тропическа Хавана и къпе душата, изпепелена от делници.

Представената в края на огледалната 2002 г. поетическа книга “Този черен бял свят” се възприема като житейска и творческа равносметка. Изчистеният,графичен рисунък, откровението, нажежено до бяло, поетичната плът на житейските истини очертават лирическата кардиограма.Прозорецът на поета – пролука между световете – е отворен широко. В редица творби, посветени на събратята по перо,дочуваме познатата съкровена изповед, търсеща душите на приятелите. И отново поеми – “Балканска елегия” и “Големани”, които следват линията на предишните “Тиха поема”,”Мелодия за щурец”,”Молитва”. Лирическият герой продължава странстването си – през балкански страни и народопсихологии, през нашенски села и характери, през минало и настояще. Изповедност и обобщения , нараняващи ч