Лимоново сорбе

СЦЕНА I-ва

(Вечер. Тя стои от външната страна на парапета на мост. Краката ѝ висят във въздуха, а лекият вятър си играе с крайчеца на роклята ѝ. Под нея реката блика, изпълнена с тъмнина, но и красота. Луната озарява вълните и лицето ѝ. Замечтана е)

- Госпожице…

(Той бавно пристъпва към нея. Говори предпазливо)

- Моля Ви… Слезте оттам.

(Тя понечва да отговори, но бива прекъсната от думите му)

- Сигурен съм, че има и по-добро решение.

(Разбира объркването му. Напушва я на смях, но решава да си поиграе с него. Придава си най-сериозното изражение, на което е способна)

- Не, не мисля така…

- Моля Ви… винаги има друг изход.

- Не и за мен. Вече не!

- Убеден съм, че това не е вярно. Как се казвате?

- Има ли значение името на един потенциален мъртвец?

- Хайде, не говорете така. Аз съм Ален.

- Като Ален Делон?

- Да, като Ален Делон. А Вие?

- Ана…

(Протяга ръка към нея)

- Прекрасно име! Хайде, Ана… Хванете ръката ми и обещавам, че ще Ви заведа у дома. Или на някое хубаво място. Гладна ли сте? Пожелайте си каквото искате. Каквото и да е!

(Чак сега се заглежда в чертите му. Изглежда с няколко години по-възрастен от нея. Лицето му излъчва сигурност. Облечен е стилно и елегантно, но дланите му показват, че не е от богат произход, а се е трудел, за да получи това, което желае. Колкото повече го гледа, толкова повече осъзнава една невероятна, но проста истина - че се влюбва!)

- Лимоново сорбе…

- Моля?

- Искам… лимоново сорбе.

(Този отговор го изненадва.)

- Добре, нека бъде лимоново сорбе. Знам най-хубавата джелатерия в града. Само слезте.

- Страх ме е!

- Не се плашете. Просто протегнете ръка и ме хванете.

(Преструва се на уплашена. Изпълнява заръката. Пръстите им се сливат, тя се изправя, прескача парапета и той я придърпва към себе си. Известно време се наблюдават в очите, прегърнати)

- Хайде… да отидем за това лимоново сорбе, а?

(Край на I-ва сцена)

СЦЕНА II-ра

(Вървят по улицата, всеки с чашка лимоново сорбе и си говорят)

- Защо на Ален Делон?

- Майка ми беше лудо влюбена в него. Жарко съжаляваше, че не е била родена другаде. Че съдбата не е избрала да бъде богат модел или актриса, или каквото и да е, което би ѝ позволило да се срещат. Казваше, че само да има шанс, един-единствен шанс и би го спечелила. Горкият човечец едва ли осъзнава колко женски сърца е разбил.

- Сигурна съм, че го осъзнава напълно.

- А ти ще ми кажеш ли защо искаше да скочиш?

- Бях сгодена. Той бе любовта на живота ми,