Може и на колене, но в никакъв случай „боса по асфалта" - докато глупачките от нейното училище на село попълваха лексикони с „никога на колене пред когото и да е", Събка, без да се занимава с техните глупости, си мислеше, че е готова да направи точно обратното.
В училище й викаха Зъбка заради кривите предни зъби, които се бяха качили един върху друг. Когато започна да печели пари, най-напред отиде на зъболекар. След всичките промени, които беше направила с външния си вид, злорадо си мислеше, онези трътлести нейни съученички днес едва ли биха я познали. Промени си и името; всичките й познати от последните години я знаят като Сияна.
Потеглили са скоро, сградите постепенно отстъпват пред по-големите, незастроени пространства. Не след дълго микробусът с момичетата излиза от града.
Не би се сетила за съученичките си, както не се е сещала за тях в последните десет години, откакто напусна селото, но щом разбра за къде са ангажирани, в коя местност, изстина. Имаше ли вероятност да срещне някой познат? Кой беше мъжът, който ги беше поръчал? Не можеше да пита за подробности – това не се очакваше от нея, а и не искаше да се издаде, че в това забутано село е минал предишният й живот, все пак беше родена не тук, а в болницата на областния център.
Пътуването е спокойно. Когато някой ангажира момичета на отдалечено място, те знаят, че и забавлението, и парите си заслужават. Трябва да се нагласят, да се харесат на мъжете, нали това им е работата. Отделили са време и пари за вани с ароматни масла, за фризьор, грим, парфюмите им са скъпи; определено си струват парите, които им плащат. Затова и сега говорят за тоалети, обсъждат цените на обувките си, чантите си, дрехите, които са взели със себе си, новата фризьорка, козметичката, някой филм – всъщност нищо друго не ги свързва.
Сияна мълчаливо гледа навън, пейзажите се сменят, равнината постепенно е заменена от ниски хълмове, те стават по-високи, по-стръмни, магистралата е пуста, микробусът лети. После завиват надясно по по-тясно шосе, започват да се изкачват; пътят е станал по-лош, започнало е да друса. Струва й се, че започва да разпознава дърветата, релефа; минават едното село, после още едно, накрая изникват и къщите на нейното.
Вълнува ли се? Не знае. Не идва по собствено желание. Свила е устни. Всъщност дори не ще и да го знае това място... И все пак, независимо от самата нея, в гърдите й се появява някакво усещане - непознато, не може да го назове; то се размърдва, нараства, поставя я нащрек. Може би неочаквано й е станало любопитно, без да го иска; сякаш се пробужда от сън и ето че се пита - в тази къща не живееше ли онова момиче, винаги с плетени от баба му жилетки; а в онази - момчето, дето ходеше с дрехите на братята си, с мръсна коса, с гурели по очите, а там...
Всичко й е донякъде близко, но въпреки това и странно – чак толкова грозни ли бяха някога къщите? Така ли бяха легнали оградите? Покривите бяха ли хлътнали? Ето, друга къща там как се е срутила,
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.