Мильо от бронз

Градът се стича всеки ден пред него.

И винаги го снима някой.

Подръпват му носа,

ушите.

Шептят му глупости –

най-обичайната стратегия,

или се забавляват

с негов прякор.

Заливат се от смях.

И с тези изстрели без заглушител

оповестяват на града

и

на света

съвсем сериозно,

че бронзовият мъж ,

с лице така измъчено и грозно ,

не е един от тях.

Държат се с него

като с детрониран цар,

подхвърлен за шеги

и

смях

на шутовете,

за забава.

Но тази врява

не го обижда или натъжава.

Заслушан някъде,

заслушан в нещо,

което само лудите и мъдреците чуват,

което само те разбират колко струва,

за него другото е без значение.

Едно велико изречение

от седем хълма и една река

не може,

няма как

без него,

препинателния знак,

да се оформи.

Дори да е на най-безсмъртната тематика.

Величието има своята граматика

и в нея лудостта е норма.