ПОДАРЪК ЗА МОЯ ВНУК

Днес моят внук става на четиринайсет години. Проблем! Голям проблем! Проблем, който ме тормози всяка година с наближаването на неговия рожден ден, защото винаги се оказва, че подаръкът, който съм му взел, не е подходящ за неговата възраст. Преди две години му подарих автомат. Хубав автомат – като истински. Тракаше като истински, святкаше и изстрелваше пластмасови топчета. Бях сигурен, че ще го хареса и много ще му се зарадва. Аз самият много харесах автомата и очаквах много да го изненадам. Не го хареса!... Още докато поемаше специално опакованата кутия, усетих, че внукът ми позна, какво съм му купил. Само се усмихна смутено, целуна ме, благодари ми сдържано и с характерната за тази възраст нетактичност, без да го отвори, го остави при другите, вече отворени подаръци, които бе получил. Всички гости разбраха, че той не хареса моя подарък. Аз самият също се смутих. Много се смутих!... Дъщеря ми ме изгледа укорително изпод вежди и ми направи знак да отидем в другата стая. Незабелязано се измъкнах.

– Татко, какъв подарък си купил на Лъчезар? – полусериозно и полуусмихнато ме попита тя.

– Автомат!... Един хубав автомат, да си играе с него! – троснато отвърнах. – А той не го хареса!

– Татко, та той вече е на дванайсет години. Ти какво, на войници ли очакваш да играе с връстниците си. Да не е седем-осемгодишен, да заляга, да се крие по ъглите и да се стрелят. За какво му купи тази пушка?...

– Автомат.

– Какво?

– Не е пушка, а автомат. Един хубав автомат. Трака като истински, святка и стреля с пластмасови топчета. А Лъчезар, мила дъще, все още е дете. Ние на неговата възраст, с моите приятели, чак до гимназия си играехме на войници, с пръчки и с дървени пушки, които сами си дялкахме от чамови дъски, и пак ни беше интересно. Така, че той е още дете и може...

– Не може!... – прекъсна ме тя. – Не може!... Ще му се смеят. На тази възраст вече за момиченца си говорят. Някои от приятелите му вече приятелки си имат, а ти пушка си му купил, да търчи с нея по улиците, да се крие по ъглите, да стреля и да вика „Пат... пат... пат“.

– Автомат!

– Какво?...

Винаги съм се чудел на абсолютното невежество и пълната липсата на интерес на жените към всякакъв вид оръжие. Раздразнено отвърнах:

– Не е пушка, а автомат... И няма да вика... „Пат... пат... пат“. Той самият си стреля...

– Няма значение. После ще ми кажеш откъде го купи, за да го върна и да му взема нещо, което ще му е необходимо. Това е. Хайде сега да отиваме при гостите, че чакат...

Така че и тази година проблемът с подаръка за моят внук си остава. А може би е и по-голям, защото за всичко, което се сетя, или вече с моята съпруга сме му го купували, или го е получавал от своите родители. Или ако все пак му го купим, никога не го харесват.

Май,че днес ще се наложи да изляза и да потърся нещо по магазините. Нещо, за което изобщо нямам представа, какво трябва да бъде. Отворих гардероба и облякох бежовата си канадка,