Екатерина Стратиева

Поезия

Снимка

5.00(1 гласа)

Поезия

Дъщеря ми люлее цвете във ...

5.00(1 гласа)

Поезия

Синьо

4.92(106 гласа)

Виж още

Не четете тази история, ако спите с нож под възглавницата или любимата ви детска приказка е Хензел и Гретел

История за шапката на шапкаря

или сутрешен преглед на всичките му сезони

5.00   (1 гласа)

Това всъщност са последните сутрешни новини от сезона. И, разбира се, след новините следва най-любимото четиво на Шапкаря: прогнозата за времето - съвсем шпионска история със съмнително начало и без край – заради дупката в Шапката на Шапкаря :

Шапкарят живеел на планетата сам. Бил чувал за хората и знаел, че не обичат да носят шапки. Познавал ветровете, но не им бил и пръв приятел. Как можеш да бъдеш пръв приятел с някого, който ти вдига във въздуха шапката, разнася я като празно писмо над планетата и ти пълни главата с вятър? - Така мислел Шапкарят, докато изучавал сезоните. И продължавал да живее на планетата сам. Веднъж обаче, потънал до уши в милиарди скроени шапки, дочул ясно човешки стъпки. - Шапкарят живеел на планетата сам, но бил чувал за хората... Не може – мислил си – да живеят толкова много хора по планетата, аз да съм все така сам, а човешките глави да са пълни с вятър!

- Добро утро, Шапкарю! - Чул той първия човешки глас през живота си. - Имам нужда от твоята шапка! - Ходя с толкова много вятър в главата си!

Шапкарят не знаел много-много как точно трябва да се

говори с човек,който ходи с толкова много вятър в главата си, но му предложил ушанка – топла, с дълги уши – толкова дълги, че спокойно биха могли да прегърнат планетата, да я стоплят и предпазят от ветровете. Човекът, разбира се, влязъл в шапката, поогледал я отвътре и тъй като почти нищо не видял, я харесал и веднага си тръгнал с нея.

Тази сутрин прогнозата е за малко по-малко вятър в главите на хората – си помислил Шапкарят, попротегнал се и надникнал навън през прозореца – зимната ябълкова градина била потънала в цветове. А отдолу – под клоните – се прозявали и лалета.

Времето минавало бързо, Шапкарят посрещнал втория си

клиент, после третия, четвъртия и макар че през последните двеста години бил скроил поне милиард и половина шапки, изведнъж разбрал, че трябва да крои със скоростта на светлината, за да има за всички. А при него пристигали всякакви хора, поръчвали все нови и нови модели.

- Искам шапка за сън! – му се примолило малко, съвсем посивяло старче.

- Тези ги шия от раз! – Заспиваш и се сънуваш крал! – успокоил го Шапкарят.

- Искам шапка за бал от прозрачен тензух и с пера от паун! – провикнала се от пътя префърцунена дама.

- Искам шапка за слънце!...Аз пък за дъжд… не, не ми

трябва чадър!...Искам шапка – да става за двама!... Аз пък искам да съм си сам!... Шапка за уличен пес… Две шапки за нощен бандит...О, и една за крадец! ...Ти къде се пререждаш, бе! - викал премръзнал от чакането подлец…

Хората, дето гледали към прозореца на Шапкаря, тропали нервно с крак, някои се прозявали, трети палели припряно старата си лула, някои пък – сякаш с тайфун в главата си – стигнали и до бой!

Шапкарят, тъй отдавна бил на света. И през целия си

живот бил живял единствено с мисълта за съдбата на всяка е

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020