За поезията на Тильо Тилев и Стоян Терзиев

ТИЛЬО ТИЛЕВ

Тихият поет Т.Тилев всъщност е дългогодишен и единствен редактор на в. „Пловдивски университет”, който винаги чета с удоволствие, пускайки „по социалистически” стотинките в мукавяната касичка на доверието. Колцина са тихите поети в ехогласните долове на родната поезия? А още в дебютната си стихосбирка „Извънсезонно време” /1992 г./ поетът обобщава:

Няма граници за тишината,

всяка дума трябва да се мери.

Тишината всичко ще ни каже.

Думите пораждат недоверие.

Следващите четири поетични книги обещават още в заглавията си: „Една октава над дъжда”, „Крал Артур и другите ми братя”, „Стихове за посветени”. Да, истинската поезия е за посветените, за рицарите на тихите думи. А сега и последната октава – „Дъхът на твоето очакване” /2019 /. Очаквано спускане в грапавия улей на времето /”Думите отлитат, написаното остава!”/към „Жената Атлантида, / изчезнал континент на любовта.” Изповедна поезия за красивото и рядко срещано чувство, което за жалост е банализирано от вопиеща рат версификатори. В стиховете на Тильо образът на любимата излиза от битовата конкретика, зазвучава универсално в нотната стълбица на високата лиричност. С оригинална, въздействаща образност: „с очите си цъфтящи ме целува”, „сричам брайловото писмо на твоето тяло”, „два бели леопарда в твоя глас,/ кой стои във леопардовата кожа”...Защо ли си спомних италианския романтик Джакомо Леопарди и великолепната елегия „Безкраят” – за безлюдния хълм, от който самотникът блажено потъва в безкрая на вселената. Свободен стих, музикално нюансиран в полутонове и си бемоли: „очи като очакване”, „вярата във вятъра”,”и светостта на твоите устни, така изкусни”, „глъч на глъхнеща в дълбокото вода”, „думи като дом”. И много багри от палитрата на природата и битието: „думите на любовта ме правят светъл”, „ще се събудим някога зелени”, „и в думите –оранжеви като слънца”, „сребърните мелници на делника”, „дъждът с белите очи се смее”, „ще тръгна – утрото ще е червено, синьо - пладнето, нощта – зелена”. Любовта излиза от своята материална обвивка, прониква всеобемащо , преди да се разтвори - чезнеща като всяка любов, като сън в съня. Защото, по думите на източния поет Мохамед Шани Елхюсеин, „Тя е тежък товар, който не всяко сърце може да понесе”.

Не е ли това и огледалният образ на поезията – внезапна и алогична, ранима и чувствена, неуловима като дим в звездния простор? Иначе защо началното, програмно стихотворениe ще е „Ars poetica”: „Секне ли дъхът на твоето очакване, / ще се отдръпнеш от прозореца – студен и гол.”

Съпоставяйки поетиките на Т. Тилев и Стоян Терзиев, без усилие ще открием какво ги сближава в междутекстовото пространство: не само пиететът към тишината, а и склонността към съзерцание и размисъл, пестеливите изразни средства. Възникнало като критическа метафора през 70-те години, понятието „тиха лирика” в контекста на българската поезия ни отвежда към стаения в очакване на „радост плаха” Деб