Мирослава Атмаджова

Разказ

Другата жена

4.87(1488 гласа)

Разказ

Извън закона

4.75(8 гласа)

Разказ

Разказвачката на истории

4.73(11 гласа)

Разказ

Момчето, което обичаше махи-махи

2.70(412 гласа)

Разказ

Обратен полет

2.64(652 гласа)

Виж още

Летящият москвич

4.18   (11 гласа)

Не обичам есенните сутрини. Студено е, падат мъгли и в повечето случаи вместо да се будиш развълнуван и енергичен, ти идва да се закопаеш в леглото и утрото да се отложи с няколко дни. Колкото повече напредва календарът, толкова купчините мокри листа в двора стават все по-заплашителни. Не знаете какво е депресия, докато не се изправите челно срещу бившата шума от ябълката, натрупана на височината на очите ви. Навсякъде има тъмнокафява, лепкава кал и все едно стъпваш в паница с попара. Освен това съм убедена, че всяка нощ някой нарочно разпръсква локвите на стратегически места в градината, откъдето съм свикнала да минавам. Мокрите крака рано сутрин са само още една основателна причина есента да е апандиситът на сезоните. Абсолютно безполезна, болезнена и напомняща за себе си само когато е време да ти стъжни живота.

Предната нощ беше валяло и цялата градина блестеше от капки. Докато бях малко по-млада и глупава, обичах да гледам дъжда. Светещите точици ми се струваха като лъскаво скъпо бижу, като подарък за годишнина, която сме забравили. Сега проблясъците дразнят очите ми и единственото, което виждам в капките, е наближаващата настинка и мокрите крака, които ме очакват. Надигнах се от леглото си с грацията на новородено с артрит. Мъглата беше толкова гъста, че оголените клони на дърветата сякаш никога не бяха съществували. Зрението ми се влошава с всяка година, но при ясно време нямам проблем да различавам очертания, дори и отдалече. Това, с което имам проблем, е пресичането на главната улица, разпознаването на физиономии, и, понякога, с уцелването на входната врата от първия опит. Стомахът ми изкъркори, грубо напомняйки, че вчера пропуснах вечерята, обяда и закуската. Има само един разговор, който не се поддава на дипломация – този с празния стомах, ръмжащ като москвича в гаража ни.

Никой не го е карал от години, но си спомнях как Той се инатеше, мъчейки се да върне акумулатора от оня свят. Мърмореше си нещо за клапи, стартери и социализъм не защото го слушахме, а защото искаше сам да се убеди, че знае какво прави. Не мисля, че знаеше. Просто му харесваше ритуалът – да обяви, че днес ще работи в гаража и после с решителни стъпки да се насочи натам, стиснал отвертка в едната ръка и джобно фенерче в другата. Липсваше му само музиката от „Армагедон“. Можеше да прекара часове, чоплейки под капака на москвича и свързвайки жици. Аз лично никога не съм се интересувала от автомеханика, а Тя все си намираше работа в другия край на къщата, тръгнеше ли той към колата. Винаги обаче главата й надникваше в гаража, за да го извика на обяд. Влизаше с тихи, разтревожени стъпки, като в операционна, докато мъжът й отчаяно се бореше с чудесата на вътрешното горене.

- Става само за вторични суровини - напомняше му Тя, облегната на вратата. – Клетият московец е толкова стар, че вече за нищо не става.

- Като мен ли? - бързаше да се наежи Той. - Ако това е твоят начин да ми поискаш развод, съм ужасно разочарован. Аз ти паднах на колене, ко

1234>>>

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020