НЕЖНА ПОЕМА

Ти не трябваше да умираш!

Беше толкова, толкова жив...

Като пламък красив от всемира

бе мъдрец, но по детски щастлив.

Беше огън и в дните, и в нощите –

полудели в бяг диви коне.

Ти живя, здраво вкопчан в живота,

но смъртта твоя устрем отне.

Аз те помня различен, усмихнат,

присмехулник и нежен лирик.

От студентската обща скамейка

как израсна до степен велик.

Беше полет, въздишка, наздравица.

Все те гледаха с гладни очи.

Но вървеше до свойта красавица

като крал до кралица с мечти.

Бе любов магнетична, безжалостна.

А се счупи в злояд кръстопът.

Все кръжеше до нея забравен...

Днес сте заедно в Млечния път.

Помня двама ви с детска количка.

Ти летеше: прехласнат и горд!

Бяха истински дните ви слънчеви.

Бе красив като истински лорд.

После в нещо се спъна внезапно.

И се вкопчихте в гневна война.

Бе любов магнетична, безжалостна.

Но се счупи по обща вина.

Белег носиш и днес от подкова,

Ларго мой, толкоз свиден и мил!

Бе животът ти нежна поема.

И молитва след паметен филм...

Всеки път, щом за тебе си спомня,

аз отпивам от жива вода.

И си пазя проклетата стомна,

за да имам от тебе следа.

Ти предрече живота ми тъжен,

в мойта болка ти пръв ме позна.

Затова ми написа да снема

от съдбата си всяка вина.

Бе ми близък приятел и спътник –

не по кръчми, а в спомен и в стих.

Бях от тия, които последно

те видях пред смъртта... И простих!