Марлена Юрукова

Разказ

Златният град

5.00(2 гласа)

Разказ

Рембранд

5.00(2 гласа)

Поезия

Старицата

5.00(2 гласа)

Поезия

Жената затваря вратата

5.00(2 гласа)

Поезия

Един спокоен ден

4.97(1264 гласа)

Виж още

Четката - лека като перо на Иван Поповски

Дай първата оценка
нецианския Ренесанс, а от друга съдържаше в себе си намек за жизненост и живост, защото Джовани, преведено на български е Иван-Дживан (на санскрит), т.е. Живко, така и Иван Поповски бе хем строг, хем закачив. Със строгостта си ни дисциплинираше, със закачливостта и остроумието си събуждаше съзидателните ни сили. Но все пак внимавахме да не станем обект на остроумните му забележки от рода: “ Рисувай панталони, а не кюнци.” Изискваше най-голяма дисциплина от нас, не допускаше отсъствие и закъснение. Курсът бе безплатен, не си ли редовен, значи си несериозен и заемаш мястото на някой друг, който би бил сериозен и отговорен. Сърдеше се много и ни се караше лошо, ако не носехме материалите за рисуване, живописване или гравиране, които бе изискал .

Техниката на рисуване преподаваше, както и всичко останало- перспектива, пропорции на човешкото тяло и лице- с най-голяма задълбоченост като на студенти от академията, а от нас изискваше най-голямо внимание и старание. Светлосенките трябваше да изпълняваме по всички правила на академичната техника без никакви отклонения. Шрихите трябваше да са въздушни и под ъгъл, да не се замазват с пръст или памук и постепенно да се сгъстяват в засенчените места. Така овладявахме техниката на шриховка, че след години ни познаваха като ученици на Поповски само по нея. А всяко отклонение от нея- шрихи под прав ъгъл или замазани с пръст- ни се струваше кощунство.

 

Прекланяше се пред Веласкес, създал съвършенство от гениалността и труда си. Труд за овладяване на техниката се искаше, за да се приближим поне малко до истинското изкуство като това на Веласкес. Трябваше да се трудим и то много- с часове- върху колонните сенки и полусенките на цилиндъра и сферата, качени върху куба. Не само изморяваше този многочасов труд в търсене на детайла, без да се изгубва цялото, че веднъж, почувствала се като омотана в дяволски кръг, се отконих от задачата и скицирах образа на Веласкес, който ме гледаше от репродукцията на “Придворните дами”, висяща в ателието му. Разтухата бе кратка, защото почти веднага чух зад себе си гласа на учителя: “Не ми рисувай Веласкес, ами довърши композицията по натура.” Дисциплина, строгост, ред в изграждането на художествени умения и много работа по натура- на всичко това държеше Поповски и го изискваше неумолимо, за да можеш да стигнеш до изкуството, а не до нещо, за което си мислиш, че е изкуство.

 

Към него- изкуството- беше всеотдаен и го преподаваше задълбочено, неуморно, със страст. И до днес някогашните му учениците от прогимназията на “Лиляна Димитрова” си спомнят за необикновените часове по рисуване на Иван Поповски, за това как ги е водил в Градската градина на пленер. Спомнят си и как ученици-шегобийци, разбрали за гневливостта му при проявено неразбиране или неуважение към изкуството, обичали да го дразнят като задавали въпроса: “Рисунката с молив е готова, другарю. Да боядисваме ли?” Всеки път учителят избухвал възмутен, че художникът не е бояджия,

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021