Стойчо Тодоров

Разказ

Истинска история

5.00(2 гласа)

Разказ

Телефонни бъркотии

5.00(3 гласа)

Разказ

Ало!... Грешка моля!

5.00(3 гласа)

Разказ

ПОСЛЕДНАТА ДЪСКА НА КОРАБА

4.92(887 гласа)

Разказ

ЗИМНИ ЗАЛЕЗИ

4.92(13 гласа)

Разказ

ПЕЧЕЛИВШИЯТ ФИШ

4.92(191 гласа)

Виж още

Трябва да има Бог!

Изповедта на една проститутка

4.95   (330 гласа)
Мръсотиите също… Искам разказа ти да бъде откровен и достоверен. Откровено да ми разкажеш всичко: без волни съчинения, без сълзливи сантименти, без да скриваш подробностите, или да оправдаваш постъпките си, и без да се мъчиш да им даваш логично обяснение, ако аз не те попитам… А, да!... И без да се правиш на жертва на обществото, ако разбираш, какво искам да ти кажа!... Не вярвам на тези неща…

– Добре... Добре!… – съгласи се тя и примирено вдигна ръце. – Всъщност, аз…аз. Е, всъщност аз си бях селско момиче. Родена съм на село и до девет годишната си възраст живях на село, когато нашите решиха да продадат къщата и да се преместят в града… Беше лято. Беше края на лятото… В Бургас пристигнахме една сутрин още по тъмно с голяма волска каруца, на която бе натоварен целият ни багаж. Воловете не бяха наши, защото нашите тати ги бе продал, за да можем да купим къщата в града. Взел ги бе под наем. Бургас тогава беше все още малък град. Къщата, която купихме, бе най-крайната, в най-крайния квартал на Бургас и съвсем приличаше на тази, която оставихме на село. Стара къща с голям отъпкан от животни двор и голяма поляна пред нея. Старите собственици я продаваха,защото искаха да се местят в централната част на града.Преди това в двора са отглеждали прасета и двора още миришеше на кочина Къщата и ограда си нямаше истинска, а дворът целия бе ограден с плет от пръти и драка… Съвсем като на село. Изобщо тази част на града тогава си имаше съвсем селски вид. Хората отглеждаха по дворовете си кокошки, овце, крави и прасета. Почти всички гледаха прасета. Абе селяни! Не можеха без сутрин да не им заблее овчица в двора ,петел да не им закукурига в ранни зори, или да не им загрухти прасенце в кочината. Години по- късно от тях по- големи граждани нямаше! Имаше и двама овчари, който пасяха овцете. Те бяха интересна двойка. Единият от тях бе нисък и гърбав, другият – висок и слаб и нещо не бе добре с акъла. Той не можеше да казва “Р”-заместваше го с „Л“, много заекваше и всяка дума повтаряше по няколко пъти… Не зная защо, но ние, децата, постоянно вървяхме след него и му подвиквахме: “Тлай дупе, тлай дупе”, а той се спираше рошав и ухилен до уши, бързо повтаряше след нас: „Тлай дупе, тлай, тлай дупе, тлай дупе тлай”… Е, като и да е!... Когато пристигнахме, баща ми вече си бе намерил работа на товарна гара като железничар. Тогава, за да се получи жителство с предимство, мъжете трябваше да постъпят на работа в града, като милиционери, като пожарникари, или като железничари. Баща ми стана железничар… Много се гордееше с униформата си. Като я облече за празниците, ходеше с нея, наперен като генерал. А и униформата му отиваше. Той беше строен човек… Къщата ни се намираше близо до товарна гара и това бе много удобно за работата на баща ми. Майка ми също си намери работа в една администрация като чистачка.

Скоро полянната бе застроена от от други пристигащи от селата преселници и нашата къща вече не бе последната къща от най-крайния квартал. От нас започна вел

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021