Борислав Ненов

Разказ

Новите къщи, старите гробища

5.00(1 гласа)

Разказ

Полунаглас

5.00(1 гласа)

Разказ

Баба на Илинден

5.00(1 гласа)

Разказ

Наглеждане на мъртвите

5.00(2 гласа)

Разказ

Гилотината на любовта

5.00(1 гласа)

Разказ

Смъртта - краят на ваканцията

5.00(2 гласа)

Виж още

Парченца от България

4.91   (3532 гласа)

Села без църкви. И не само без църкви, а и без училища, дори някъде и без читалища.

И не само без читалища, а и без хора, ако не сме вече кандисали да броим стотина души за достатъчни, за да има истинско селище.

Тази пропаст не започна нито вчера, нито в началото на Прехода, имаше вече от нейния зловещ дъх в последните години на социализма, когато селца като Кунево, Ямболско, например, не просто ги нямаше на географската карта, а и те самите не вдишваха, въпреки напъните на двайсетина души през летния сезон да поддържат живо селото.

Като е село, няма как да е без хора.

Ако хората се броят на пръстите на двете ръце, то си е махала от десена на тия, дето са пръснати из Шоплука и един път в седмицата минава камион, за да донесе хляб.

Купешки хляб, защото когато няма село, няма и фурна.

Този номер с купешкия, с фабричния хляб, дойде сравнително скоро, преди тридесет-четиридесет лета подобни истории липсваха, защото всяко село си поддържаше фурна и си ядеше от своя, дъхав, топъл и сладък хляб.

Вуйчо ми навремето караше стажа си в едно ямболско село, където командваше пощата

Името на селото не е важно, ала и аз намазах от лятото, в което хазайката му винаги имаше една-две дини в кладенеца, а хлябът идваше парещ от тамошната фурна и бе висок като овчарски калпак.

Сега нямат ни фурна, ни читалище, ни черква, а хората им са пръснати из страната и чужбина и я се съберат на десет години, я не.

Защото някъде и събори вече не правят, както е в боляровското село Малко Шарково - нямало достатъчно хора, пък и пари липсвали, та решили сборове вече да няма.

Така де, защо са им харчове- само старици и старци тук -там щъкат из улиците, или нещо правят из дворовете, но то не е и за добитъка, понеже и него с времето са или продали, или изклали и сега почти за всичко чакат на магазина.

Виж, магазин имат - все пак са съвсем близо до общинския център и макар пенсиите да са мижави, то не е един път ядене, както казваше една от покойните ми баби.

Тя утрин с пъшкане, но упорито почваше да пали печката, та хем да мине по-лесно денят, хем да има и манджа някаква, за да се прекара залъкът, както обясняваше, докато ние нагъвахме от гозбата и.

Тогава, по пладне, начеваха и нейните разкази за хармани, за пасища, за седенки и май всеки път тя притуряше по нещо ново в спомените си, защото овцете от 60, скачаха на 100, кравите от пет-шест, ставаха двайсет-трийсет, а за кокошките и другата ситна гад да не говорим.

Не и придиряхме не само поради вече преклонната и възраст, а и поради красивия унес, в който изпадаше, връщайки се назад, много назад, някъде след Първата световна война.

Тогава, когато времената, както винаги по българската земя, били тежки и усилни и трябвала работна ръка на баща и, а не дъщери и синове, които да търкат гащите си по училищните чинове.

Тя, баба ми, се превърнала в част от тъй нужната работна ръка и си останала без да научи писмото, но

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2024