Борислав Ненов

Разказ

Новите къщи, старите гробища

5.00(1 гласа)

Разказ

Полунаглас

5.00(1 гласа)

Разказ

Баба на Илинден

5.00(1 гласа)

Разказ

Наглеждане на мъртвите

5.00(1 гласа)

Разказ

В очакване на Кет Балу

5.00(2 гласа)

Разказ

Гилотината на любовта

5.00(1 гласа)

Виж още

Парченца от България

4.96   (3323 гласа)

Села без църкви. И не само без църкви, а и без училища, дори някъде и без читалища.

И не само без читалища, а и без хора, ако не сме вече кандисали да броим стотина души за достатъчни, за да има истинско селище.

Тази пропаст не започна нито вчера, нито в началото на Прехода, имаше вече от нейния зловещ дъх в последните години на социализма, когато селца като Кунево, Ямболско, например, не просто ги нямаше на географската карта, а и те самите не вдишваха, въпреки напъните на двайсетина души през летния сезон да поддържат живо селото.

Като е село, няма как да е без хора.

Ако хората се броят на пръстите на двете ръце, то си е махала от десена на тия, дето са пръснати из Шоплука и един път в седмицата минава камион, за да донесе хляб.

Купешки хляб, защото когато няма село, няма и фурна.

Този номер с купешкия, с фабричния хляб, дойде сравнително скоро, преди тридесет-четиридесет лета подобни истории липсваха, защото всяко село си поддържаше фурна и си ядеше от своя, дъхав, топъл и сладък хляб.

Вуйчо ми навремето караше стажа си в едно ямболско село, където командваше пощата

Името на селото не е важно, ала и аз намазах от лятото, в което хазайката му винаги имаше една-две дини в кладенеца, а хлябът идваше парещ от тамошната фурна и бе висок като овчарски калпак.

Сега нямат ни фурна, ни читалище, ни черква, а хората им са пръснати из страната и чужбина и я се съберат на десет години, я не.

Защото някъде и събори вече не правят, както е в боляровското село Малко Шарково - нямало достатъчно хора, пък и пари липсвали, та решили сборове вече да няма.

Така де, защо са им харчове- само старици и старци тук -там щъкат из улиците, или нещо правят из дворовете, но то не е и за добитъка, понеже и него с времето са или продали, или изклали и сега почти за всичко чакат на магазина.

Виж, магазин имат - все пак са съвсем близо до общинския център и макар пенсиите да са мижави, то не е един път ядене, както казваше една от покойните ми баби.

Тя утрин с пъшкане, но упорито почваше да пали печката, та хем да мине по-лесно денят, хем да има и манджа някаква, за да се прекара залъкът, както обясняваше, докато ние нагъвахме от гозбата и.

Тогава, по пладне, начеваха и нейните разкази за хармани, за пасища, за седенки и май всеки път тя притуряше по нещо ново в спомените си, защото овцете от 60, скачаха на 100, кравите от пет-шест, ставаха двайсет-трийсет, а за кокошките и другата ситна гад да не говорим.

Не и придиряхме не само поради вече преклонната и възраст, а и поради красивия унес, в който изпадаше, връщайки се назад, много назад, някъде след Първата световна война.

Тогава, когато времената, както винаги по българската земя, били тежки и усилни и трябвала работна ръка на баща и, а не дъщери и синове, които да търкат гащите си по училищните чинове.

Тя, баба ми, се превърнала в част от тъй нужната работна ръка и си останала без да научи писмото, но

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020